Пропастта на опрощението

Все още имаше време да действа. Ослепяваше за себе си, но собственото му тяло образуваше само миниатюрната, бляскава ядка на сферата му на съзнание. Дори сега, пристегнат в тази рамка, продължаваше да получава информация от отделните автоматични летателни апарати, които бе пуснал около Хела. Така имаше представа за всичко, ставащо на планетата, гледката му се синтезираше от отделните впечатления, изпращани от камерите.

А в търбуха си, все още неоткрити от гвардейците, пазеше трите хипометрични оръжия. Те бяха мъчително деликатни: достатъчно трудно беше да се използват при нормални условия на ускорение, камо ли сега, когато бе полегнал на една страна. Можеше само да се гадае кога щяха да реагират, ако ги задейства сега; колко време щяха да функционират, преди да направят на пух и прах както самите себе си, така и всичко наоколо.

Смяташе обаче, че най-вероятно щяха да проработят поне веднъж. Нуждаеше се само от мишена, от средство да промени ситуацията.

Гледката му към Хела промени акцента си. С усилие на волята се фокусира върху потока от информация, който включваше картина от катедралата, заснета от различни ъгли и височина. За момент усилията да сглоби всички тези движещи се, замъглени, многоспектърни образи в една триизмерна картина му се сториха задушаващо непосилни, дотолкова, че забрави за гвардейците и онова, което му причиняваха. Тогава с вътрешното си зрение, с неестествената яснота на видение, съзря “Лейди Моруина”. Усети вечно променящата се пространствена връзка с катедралата, сякаш ги оковаваше една и съща стегната желязна верига. Знаеше на какво разстояние от него се намира тя. Знаеше в коя посока се движи.

Високо върху плоската повърхност на кулата се движеха миниатюрни фигурки като задвижвани от часовников механизъм марионетки.

Бяха стигнали до площадката за приземяване на “Лейди Моруина”. Там ги очакваха два летателни апарата: онзи, с който бяха пристигнали ултрите, и червеното корабче с форма на раковина на главния лекар. И двата бяха осеяни с обгорени дупки в местата на попадение, очевидно обстрелвани от близко разстояние. Рашмика знаеше, че ако разполагаха с достатъчно време, и двата щяха да се ремонтират сами достатъчно, за да напуснат катедралата. Но онова, което им липсваше сега, беше именно време.

Грьолие притискаше силно спринцовката във външната обвивка на костюма й. Нямаше представа дали иглата бе в състояние да проникне през костюма и да стигне до кожата й, но беше сигурна, че не желае да опитва. Беше чувала за ДЕУС-Х, знаеше, на какво е способен. Възможно беше да се излекуваш и може би дори влиянието на вируса щеше да започне да избледнява след време, когато тялото й изработеше собствена имунна реакция срещу него. Но онова, за което всички бяха единодушни, щом ставаше въпрос за индоктринални вируси, беше, че проникнеха ли веднъж в кръвта ти, никога вече нямаше да си същият.

— Вижте — възкликна главният лекар жизнерадостно, сякаш сочеше някаква красива особеност на пейзажа, — лъчите от отработените газове все още се виждат. — Насочи вниманието на Рашмика към раздвояващата се сребриста светлина, напомняща магистрала на небето. — Може да говориш каквото и да е за нашия първосвещеник, но веднъж направи ли план, неизменно се придържа към него. Жалко само, че първо не го сподели с мен.

— На твое място бих се притеснила заради този кораб — отвърна тя. — На път е да създаде проблеми, даже сега. Убеден ли си, че се чувстваш в безопасност, господин главен лекар?

— Те няма да направят никакъв опит — обади се Куейч. — Прекалено голям риск има да те наранят. Затова те вземаме с нас.

За разлика от Грьолие и Рашмика, първосвещеникът беше без никакъв защитен костюм. Пак си пътуваше със своята подвижна кушетка, около която сега се беше появил прозрачен мехур, осигуряващ необходимата защита. Чуваха гласа му през високоговорителчетата в каските си: той звучеше пискливо и сухо както винаги.

— Не можем всички да се поберем в моя кораб — заяви Грьолие. — И определено няма да рискувам да влизам в тяхната совалка. Не знаем какви капани може да има в нея.

— Не се безпокой — каза Куейч. — Помислил съм за това.

Заля ги ярка светлина. Въпреки че главният лекар я държеше, Ора погледна към нея. Трети кораб, който не беше виждала досега, се носеше във въздуха покрай перилата на площадката. Беше издължен и тесен, като стрела. Стоеше прав, балансирайки със скоростта. Откъде ли беше дошъл? Рашмика беше сигурна, че щеше да забележи, ако друг кораб се беше приближил до катедралата от която и да е посока.

— Бил е там през цялото време — обади се Куейч, сякаш прочел мислите й, — вграден в архитектурата под нас. Знаех, че един ден ще ми потрябва.

Едва сега тя забеляза, че той има нещо в скута си: нещо като портативно командно табло. Върховете на костеливите му пръсти се плъзгаха по него, като дланта на спиритуалист по дъска с изписани отгоре й букви и цифри.

— Твоят кораб ли? — попита Рашмика.