Пропастта на опрощението

Рамката се подготвяше да поеме “Носталгия по безкрая”. Корабът или поне онова, което бе останало от него, беше вече наблизо. При слизането си от орбита, Капитанът се беше подложил на поредица терминални трансформации с намерението да запази поверените на грижата му хора и същевременно да направи нужното, за да предпази Ора. Беше лющил голяма част от обвивката на корпуса в средната си част, разкривайки своите разлагащи се вътрешности: структурни стълбове и прегради, по-големи от много от летателните апарати със средни размери, направената сякаш от хрущяли плетеница от гъсто струпани корабни системи, разраснали се безразборно, сплетени като виещи се лозници. Докато отстраняваше защитните си обвивки, той усещаше причинения от голотата си студ, сякаш излагаше уязвимата си кожа, до неотдавна предпазвана от броня. Бяха изминали векове, откакто тези вътрешни участъци бяха излагани за последен път на въздействието на вакуума.

Продължаваше с трансформациите си. Вътре в него големи елементи от корабната архитектура се разместваха като домино. Подобни на пъпна връв връзки се прекъсваха и се възстановяваха отново. Части от кораба, които бяха разчитали на други участъци за захранването си с енергия, въздух и вода, се преобразуваха така, че ставаха самодостатъчни. Други бяха оставяни да умрат. Капитанът усещаше извършването на тези промени вътре в себе си като бурно вълнение в корема: налягане и студ, остра болка и внезапна, неприятна липса на каквито и да било усещания. Въпреки че той самият беше предизвикал и насочвал въпросните промени, имаше смущаващото усещане, че се самоизнасилва.

Това, което си причиняваше, нямаше да може да се оправи лесно.

Приближаваше все повече към Хела, коригирайки непрекъснато скоростта си. Гравитационните разлики променяха геометрията на корпуса му, меки пръсти заплашваха да го разкъсат.

Падаше все по-надолу. Пейзажът се плъзгаше под него — сега вече не се състоеше само от лед и пукнатини, но и от населени територии, осеяни с малки махали и надраскани с едва различимите линийки на пътища. Вкопаната рамка приличаше на златна цепнатина на хоризонта.

Обзеха го конвулсии, сякаш всеки момент щеше да роди нещо. Подготовката беше завършена. От средната му част летяха парчета, оставяйки геометрични дупки. Те мъкнеха след себе си хиляди прекъснати връзки като бледи коренчета под блокчета изкоренен чим. Капитанът беше притъпил болката, където беше възможно, но до съзнанието му все още достигаха призрачни сигнали, където кабелите и захранващите линии бяха прекъснати на две. “Това — мислеше си, — трябва да е усещането, когато те изкормват.” Той обаче очакваше болката и беше готов за нея. В известен смисъл тя беше дори ободряваща. Напомняше му, че е жив, че е започнал разумното си съществуване като същество от плът и кръв. Докато чувстваше болка, можеше да мисли за себе си като за далечен сродник на човека.

Двайсетте парчета падаха заедно с “Носталгия по безкрая”, но само за момент. Щом хе отделиха едни от други, искриците на насочващи ракети ги изтласкаха нататък. Ракетите не бяха в състояние да ги отблъснат извън гравитационното поле на Хела, но можеха да ги издигнат обратно нагоре към орбита. Там вече трябваше да се погрижат сами за себе си. Той беше направил каквото може за осемнайсетте хиляди спящи в него хора — много от тях беше докарал чак от Арарат, други — дори от още по-далеч, от Йелоустоун, но сега беше по-безопасно да бъдат извън, отколкото вътре в него.

Надяваше се само да се появи някой друг, който да се погрижи за тях.

Рамката ставаше все по-внушителна. Чакащите в нея скоби за прикрепване се движеха, готови да се затворят около изкормените му останки.

— Какво искаш от специалния костюм? — попита Куейч.

— Искам да го взема със себе си — отвърна Рашмика с категоричност, която я изненада. — Искам да го изнеса от „Лейди Моруина”.

Васко погледна към Хури, после към момичето.

— Всичко ли си спомняш вече? — попита той.

— Спомням си повече, отколкото помнех преди — отговори то и се обърна към майка си. — Спомените се връщат.

— Тя означава ли нещо за теб? — поинтересува се първосвещеникът.

— Тя е моята майка — поясни Рашмика. — И името ми не е Рашмика. Това е името на дъщерята, която са отгледали моите приемни родители. Името е хубаво, но не е мое. Истинското ми име е друго, но все още не мога да си го спомня съвсем.

— Ора — промълви Ана Хури.

Рашмика чу името, замисли се, после погледна майка си право в очите.

— Да, сега си спомням. Спомням си, че ме наричаше така.

— Оказах се прав по въпроса за кръвта — намеси се Грьолие, неспособен да потисне изблика си на самодоволство.

— Да, оказа се прав — съгласи се Куейч. — Щастлив ли си сега? Но всъщност ти я доведе тук, господин главен лекар. Ти доведе тази усойница в нашето гнездо. Вината е твоя.