Пропастта на опрощението

Вълната от некоординирано движение беше потушена и овладяна в залата на „Двигателна сила”, но тези механизми бяха само част от веригата: самата вълна продължаваше пътя си. След половин секунда мина през херметичните изолатори в стената и излезе сред безвъздушното пространство навън. Ако някой наблюдаваше „Лейди Моруина” от разстояние, щеше да види как обичайното гладко плъзгане на подпорите губи своята координация. Глаур нямаше нужда да бъде отвън: той знаеше точно какво ще се случи, виждаше го във въображението си с яснотата, която му даваха инженерните знания и опит. Дори посегна към една от дръжките в стената, преди да вземе съзнателно решението да го направи.

„Лейди Моруина” като че ли се препъна. Огромни маси движеща се с възвратно-постъпателно движение машинария — обикновено с контратежест, така че напомнящите ходене движения на катедралата да предизвикват само съвсем леко поклащане дори на върха на Клоктауър — бяха застрашително дисбалансирани. Катедралата се накланяше първо на едната страна, после — на другата. Ефектът беше катастрофален и предвидим: всяко залитане предизвикваше силно потреперване на изтласкващите механизми и целият процес започваше отново още преди предходното залитане да е било омекотено.

Глаур скръцна със зъби и се хвана здраво. Видя с ужас как подът се наклони с цели градуси. Клаксони се включваха автоматично, червени алармени лампички мигаха от сводестите висини на залата.

От пневматичната високоговорителна система прозвуча глас:

— Тук е главният лекар. Какво точно става?

Той посегна към микрофона и се опита да надвика шума:

— Глаур, сър. Имаше нещо като светкавица… системите излязоха от строя. Прилича на избухване на много мощен взрив, засегнало електронните ни кутии.

— Все пак не е било атомна бомба. Искам да кажа, какво става с контрола ти над катедралата?

— Сега тя трябва да се справя сама, сър.

— А ще се прекатури ли?

Глаур погледна встрани.

— Не, сър. Не.

— Ще излезе ли от Пътя?

— Не, сър, това също няма да се случи.

— Чудесно. Просто исках да съм сигурен. — Грьолие замълча и в тази пауза Глаур чу нещо странно, като свирене на чайник. — Глаур… какво искаше да кажеш със “сега тя трябва да се справя сама”?

— Исках да кажа, сър, че сме на автоматичен контрол, както трябва да бъде в спешни ситуации. Ръчният контрол е спрян за следващите двайсет и шест часа. Капитан Сифарт ме накара да го направя, сър: каза, че било по нареждане на Клоктауър, така че да не спрем, сър. Така че да не можем да спрем.

— Благодаря — промълви тихо Грьолие.

Нещо не беше наред с извисяващата се над главите им Халдора. Там, където лъчът от оръжието беше ударил планетата, бе преминало нещо като разширяваща се концентрично вълна. Самото оръжие вече го нямаше, дори лъчът беше изчезнал в Халдора и само един постепенно разпръскващ се сребристобял облак беше останал в точката, където съоръжението бе активирано.

Следствията обаче продължаваха. В кръглата вътрешност на разширяващата се вълна липсваха вихрушките и лентите, характерни за химическите реакции на газовия гигант. Вместо тях се забелязваше само една рубиненочервена, гладка рана. За броени секунди тя се разрасна дотолкова, че обхвана цялата планета. Онова, което допреди малко беше Халдора, сега представляваше нещо като налято с кръв око.

Тя остана в този вид няколко секунди, взирайки се злобно към Хела. После по рубиненочервената сфера започнаха да се появяват намеци за някакви контури: не запетайките и ченгелчетата на случайни химически граници, не циклопските очи на големи бури. Тези контури бяха равномерни и точни, като шарки на килим. Те ставаха все по-ясни, сякаш подсилвани от невидима ръка. После се преместиха: сега напомняха безупречен, орнаментиран лабиринт, напомнящ мозъчни гънки. От рубиненочервен, цветът премина към бронзов и след това доби нюанс на потъмняло сребро. От планетата изригнаха хиляди стрели. Те увиснаха на място, след това паднаха обратно в море от безформен живак. Живакът се превърна в шахматна дъска, шахматната дъска премина в сферичен градски пейзаж с невъобразима сложност, градският пейзаж се превърна в бавно придвижващ се Армагедон.

Планетата се върна. Но това не беше същата планета. С едно премигване Халдора се превърна в друг газов гигант, после — в трети — всеки път цветът и ивиците й бяха различни. На небето се появиха пръстени. Гирлянди от обикалящи луни, образуващи неописуема процесия. Пръстените бяха разделени в два рояка, които се пресичаха в определен ъгъл, преминавайки един през друг. Дванайсет абсолютно квадратни луни.

Планета, от която липсваше солидно парче, като полуизядена сватбена торта.

Планета, която беше огледало, отразяващо звезди.

Планета с дванайсет страни.

Нищо.

В продължение на няколко секунди на мястото й се виждаше само една черна сфера. После сферата започна да се клати, като пълен с вода балон.

Най-сетне големият прикриващ механизъм се разваляше.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ

Куейч закри очи с длани и изписка слабо. Заповтаря думите “Аз съм сляп, аз съм сляп” като болезнен припев.