Пропастта на опрощението

Грьолие остави пневматичната тръба за говорене. Наведе се над първосвещеника, измъкна от джоба на туниката си някакво лъскаво оптично съоръжение с дръжка от слонова кост и се взря в треперещите му от ужас оголени очи. Другата си ръка движеше над тях, създавайки сянка и наблюдаваше реакциите на потрепващите ириси.

— Не си сляп — заяви той. — Поне не с двете очи.

— Светкавицата…

— Светкавицата е увредила дясното ти око. Не съм изненадан: ти се взираше право в Халдора, когато това се случи и, разбира се, рефлексът ти за мигане е невъзможен поради съоръженията, които държат очите ти вечно отворени. Но в същия момент се наклонихме на една страна: онова, което причини въпросната светкавица, очевидно порази и машините на Глаур. Това накланяне беше достатъчно да наруши пътя на светлината от колектора над мансардата. И така ти беше спестено пълното въздействие.

— Сляп съм — повтори Куейч, сякаш не беше чул нищо от онова, което му каза главният лекар.

— Все още можеш да ме видиш — заяви той, — така че престани да се вайкаш.

— Помогни ми.

— Ще ти помогна, ако ми кажеш какво се случи току-що… както и защо, дяволите да го вземат, Лейди Мор е на автоматичен контрол.

Гласът на първосвещеника възвърна донякъде спокойния си тон.

— Не знам какво се случи. Ако го очаквах, мислиш ли, че щях да гледам натам?

— Вероятно е дело на твоите приятели, ултрите. Те проявиха интерес към Халдора, нали?

— Казаха, че ще изпратят към нея сонда с инструменти.

— Мисля, че са послъгали — заяви Грьолие.

— Аз им повярвах.

— Все още не си ми отговорил за автоматичния контрол. Глаур казва, че не можем да спрем.

— Двайсет и шест часова възбрана — произнесе Куейч, сякаш четеше от технически учебник. — Използва се в случай на пълен срив сред ръководството на катедралата, за да осигури движението й по Пътя, докато редът бъде възстановен и могат да се дават отново заповеди. Целият ръчен контрол над реактора и двигателните системи е заключен в специални хранилища с часовникови механизми, до които не може да се стигне по никакъв начин. Насочващи камери следят пътя, жироскопи предотвратяват отклонението дори ако бъдат загубени всички видими ориентири; множество бездействащи до този момент съоръжения за проследяване на определени звезди се включват, за да осигурят ориентиране по небесните тела. Има дори един скрит индуктивен кабел, който можем да следваме, ако всичко друго се провали.

— И кога беше задействана двайсет и шест часовата възбрана на ръчния контрол?

— Това беше последното, което направи Сифарт, преди да тръгне за “Безкрая”.

“Преди много часове — помисли си главният лекар, — но по-малко от двайсет и шест.”

— Значи катедралата ще тръгне по онзи мост и нищо не може да я спре освен саботаж?

— Опитвал ли си напоследък да повредиш реактор, Грьолие? Или тежаща хиляди тонове движеща се машинария?

— Просто се питах какви са възможностите.

— Възможностите, господин главен лекар, са тези: тя ще мине по онзи мост.

Това беше съвсем малък кораб за придвижване между повърхността и орбита, не много по-голям от капсулата, с която Хури бе стигнала до Арарат. Той се изплъзна от търбуха на “Носталгия по безкрая”, движен от шепнещия си двигател. През прозрачните участъци в бронята на кабината Скорпион наблюдаваше как огромният стар кораб изостава бавно, приличен по-скоро на отдалечаващ се пейзаж, отколкото на друг летателен апарат. Скорпион ахна: сега най-сетне можеше и сам да види промените.

С “Носталгия по безкрая” ставаха чудни и плашещи неща. Докато наближаваше бавно рамката на повърхността на Хела, от корпуса му се белеха цели акри, биомеханична обвивка и листи за радиационна защита се отделяха като парчета лющеща се кожа. Всичко това образуваше тъмна опашка от безредни части, напомняща опашка на комета. Това беше съвършеният камуфлаж за Скорпион, който щеше да му позволи да потегли незабелязано.

Той знаеше много добре, че нищо не става просто ей така, непреднамерено. Корабът не се разпадаше заради небалансирания натиск, причинен от страничното му приближаване към Хела. Разпадаше се, защото Капитанът беше избрал да изхвърли цели части от себе си. Там, където облицовката вече я нямаше, се показваха вътрешностите му в цялата им смайваща сложност. И дори в солидните дълбини на “Носталгия по безкрая” се осъществяваха големи промени. Обичайните трансформиращи процеси на Капитана бяха ускорени. Досегашните карти на кораба станаха напълно безполезни — вече никой нямаше ни най-малка представа как да се придвижва из тези дълбоко разположени области. Не че това имаше значение: екипажът, който не беше замразен, заемаше една малка част, разположена близо до носа, а ако в променящите се части имаше живи и топли хора, това със сигурност бяха последните, скитащи се елементи от Катедралната гвардия. Скорпион смяташе, че е малко вероятно да останат още дълго живи и топли.