Пропастта на опрощението

Никой не беше казвал на Капитана да прави това, както никой не му беше казал да започне да се спуска към Хела. Дори да имаше бунт, дори някой от ръководителите да беше решил да изостави Ора, това нямаше да промени нищо. Капитан Джон Браниган бе взел своето решение.

След като излезе от облака изхвърлени части, Скорпион нареди на кораба да ускори още. Отдавна не беше сядал зад контролното табло на летателен апарат, но това нямаше значение: малката машина знаеше точно къде трябва да отиде. Хела се въртеше по-долу. Той виждаше диагоналната линия на пропастта и дори още по-трудно забележимата драскотина на проснатия над нея мост. Направи увеличението още по-голямо, застопори образа и плъзна поглед назад от моста, докато различи миниатюрните очертания на „Лейди Моруина”, която пълзеше към края на равнината. Нямаше представа какво става на борда й в момента: откакто машинарията на Халдора се беше появила, всички опити за комуникация с Куейч или неговите заложници бяха прекъснати. Първосвещеникът трябва да беше унищожил или извадил временно от строя всички канали за свръзка, защото не желаеше да бъде разсейван повече отвън, когато най-сетне се беше сдобил с контрол над “Носталгия по безкрая”. Скорпион само можеше да предполага, че Ора и другите двама са все още в безопасност и че Куейч не е изгубил напълно разума си. Ако не можеше да се свърже с него по конвенционалните начини, щеше да му изпрати съвсем явен и убедителен сигнал да спре.

Корабът на прасето се насочи към моста.

Колкото и меко да беше, създаденото от ускорението налягане му причиняваше болка в гърдите. Валенсин му беше обяснил, че е глупак, защото му минава мисълта да тръгне с кораб към Хела след всичко, което беше преживял през последните няколко години.

Скорпион само беше повдигнал рамене.

— Всяко прасе би трябвало да прави това, което се очаква от едно прасе — беше казал той.

Грьолие се грижеше за Куейч, капеше разтвори в ослепеното му око. Куейч трепваше и охкаше при падането на всяка капка, но постепенно стенанията му преминаха в периодично изскимтяване, говорещо по-скоро за раздразнение и разочарование, отколкото за болка.

— Все още не си ми обяснил какво прави тук тя — обади се най-сетне първосвещеникът.

— Това не е моя работа — отвърна главният лекар. — Аз установих, че тя не е тази, за която се представя, и че е пристигнала на Хела преди девет години. За останалото ще трябва да я попиташ лично.

Рашмика се изправи и се приближи към Куейч, като бутна встрани главния лекар.

— Не е нужно да питаш — заяви тя. — Ще ти го кажа сама. Дойдох тук да те намеря. Не защото изпитвах особен интерес към теб, а защото ти беше ключът към свързването със сенките.

— Сенките ли? — възкликна Грьолие, който тъкмо завинтваше капачето на голямо колкото палец шишенце, пълно с някаква синя течност.

— Той знае за какво говоря — отвърна момичето. — Нали, господин първосвещеник?

Дори подобната на маска скованост на лицето не попречи напълно на Куейч да изрази колко ужасна равносметка предизвикаха в него тези думи.

— Но ти бяха необходими цели девет години, за да ме намериш — каза най-сетне той.

— Не ставаше въпрос само да те намеря. Винаги съм знаела къде си: никой не го е пазел в тайна. Мнозина мислеха, че си мъртъв, но винаги беше ясно къде би трябвало да бъдеш.

— Защо тогава чака всичкото това време?

— Не бях готова — поясни Рашмика. — Трябваше да науча повече за Хела и скътлърите, иначе не можех да бъда сигурна, че трябва да говоря точно със сенките. Не беше добре да се доверявам на църковната управа. Трябваше да науча всичко сама, да направя своите изводи. И, разбира се, нуждаех се от убедително минало, за да ми повярваш.

— Но девет години — повтори все така учудено Куейч. — А и ти си все още дете.

— Аз съм на седемнайсет години. И става въпрос за много повече от девет години, повярвай ми.

— Сенките — обади се Грьолие. — Някой от вас ще бъде ли така любезен да ми обясни за какво става дума?

— Кажи му, господин първосвещеник — подтикна го Рашмика.

— Аз не знам какво са те.

— Но знаеш, че съществуват. Те говорят с теб така, както говорят и с мен, нали? Помолиха те да ги спасиш, да се погрижиш да не бъдат унищожени, когато „Лейди Моруина” тръгне по моста.

Куейч вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Заблуждаваш се.

— Така, както се заблуждаваше Сол Темпиър ли? Той знаеше за липсващото изчезване и не вярваше в официалното му отричане. Знаеше също така, че изчезванията рано или късно ще престанат, както го знаеха и нумеролозите.

— Никога не съм чувал за Сол Темпиър.

— Може да не си чувал, но твоята църква го уби, защото не можеше да го остави да говори за липсващото изчезване. Защото ти не можеше да понесеш факта, че това се е случило, нали?

Грьолие стисна несъзнателно малкото синьо шишенце толкова силно, че то се счупи между пръстите му.

— Кажете ми за какво става дума — помоли той.

Рашмика се обърна към него и се покашля.