Пропастта на опрощението

— Обзалагам се. — В този момент се зарадва още повече че беше оставил совалката си в състояние, позволяващо й да излети веднага при нужда. — Е, някой ще обясни ли? Или това е нова игра, в която имам право на двайсет опита да отгатна правилния отговор?

— Той превзе кораба ни — отвърна мъжът.

Грьолие хвърли поглед към него, продължавайки да почиства очите на първосвещеника.

— Моля?

— Адвентистката делегация е била само номер — обясни мъжът. — Била е изпратена, за да превземе контрола над “Носталгия по безкрая”.

— “Носталгия по безкрая” — повтори главният лекар. — Напоследък чувам непрекъснато това име.

Сега беше ред на мъжа да се озадачи.

— Моля?

— Били сте тук и преди, нали? Преди девет години.

Двамата затворници се спогледаха. Направиха всичко възможно да го скрият, но Грьолие наблюдаваше внимателно, тъй като бе очаквал някаква реакция.

— Явно си по-напред от мен — обади се Куейч.

— Мисля, че всеки от нас е по-напред от другите в едно или друго отношение — отговори главният лекар. Прокара тампона под единия клепач, чийто ръб бе пожълтял от инфекцията. — Вярно ли е това, което каза той: че делегатите превзели кораба им?

— Не мисля, че има причина да лъже — потвърди първосвещеникът.

— Ти ли го замисли?

— Имах нужда от кораба им — обясни Куейч.

Приличаше на дете, което обяснява защо са го хванали да краде ябълки.

— Това го знаем. Защо иначе щеше да посветиш толкова време на търсене на подходящия съд? Но сега, след като доближиха кораба, какъв е проблемът? По-добре остави те да го управляват, ако наистина искаш протекция.

— Причината никога не е била протекцията.

Грьолие застина на място, тампонът остана под клепача на неговия пациент.

— Така ли?

— Исках кораб — заяви първосвещеникът. — Нямаше значение кой, стига да бъде в прилично състояние и двигателите му да работят. Не възнамерявах да го закарвам много далече.

— Не разбирам — промълви главният лекар.

— Аз знам защо — обади се мъжът. — Поне мисля, че имам доста добра представа. Във връзка с Хела е, нали?

Грьолие го изгледа.

— Какво във връзка с нея?

— Той смята да приземи кораба ни на тази планета. Някъде близо до екватора, предполагам. Вероятно вече е построил съоръжение за тази цел.

— Скоба — вметна Куейч, сякаш това обясняваше всичко.

Главният лекар се сети за отклонените неизвестно накъде бригади и съоръжения на Неизменния път, флотата от строителни машини, която му беше описала Рашмика. Сега разбра точно за какво бяха послужили. Несъмнено бяха отивали към скобата, каквото и да означаваше това, за да довършат последните детайли.

— Само един въпрос — рече той. — Защо?

— Смята да приземи кораба странично — отвърна мъжът, — като дългата му част е в посока изток-запад, успоредно на екватора. После да го застопори на място, за да не мърда.

— И всичко това има ли някаква цел? — осведоми се Грьолие.

— Ще има, когато включа двигателите — отговори Куейч, неспособен да се сдържа повече. — Тогава ще видиш. Тогава всички ще видят.

— Той ще промени скоростта на въртене на Хела около оста й. Ще използва двигателите на лайтхъгъра, за да накара луната да се върти синхронно около Халдора. Не е необходимо да променя с много продължителността на деня — дванайсет минути ще свършат работа. Нали, господин първосвещеник?

— Една част от двеста — рече Куейч. — Звучи тривиално, нали? Но световете — дори малки като Хела — понасят доста промени. Винаги съм знаел, че ще имам нужда от лайтхъгър, за да го направя. Помислете само: ако тези двигатели са в състояние да движат кораб, тежащ един милион тона почти със скоростта на светлината, би трябвало да успеят да променят деня на Хела с дванайсет минути.

Главният лекар извади тампона изпод клепача му.

— Онова, което Господ не е направил както трябва, може да бъде поправено. Така ли?

— Хайде сега пък не създавай в мен илюзия за величие — смъмри го Куейч.

Камбанката от гривната на Васко пропя. Той сведе погледа си към нея — не смееше да помръдне.

— Отговори — каза най-сетне първосвещеникът. — Така всички ще можем да чуем как се развиват нещата.

Васко се подчини. Изслуша много внимателно съобщението, после откопча гривната от китката си и я предаде на Грьолие.

— Чуйте сам — каза той. — Мисля, че ще ви се стори много интересно.

Главният лекар огледа гривната, присвил подозрително устни. После се заслуша в гласа, излизащ от нея. Заговори внимателно в нея, след това изслуша отговорите, като кимаше от време на време и повдигаше снежнобелите си вежди в знак на престорено учудване. Най-накрая сви рамене и я върна на собственика й.

— Какво? — попита Куейч.

— Катедралната гвардия не е успяла да превземе кораба — отвърна той. — Направили са ги на нищо, включително и подкрепленията. Побъбрих по този въпрос с прасето, командващо корабните операции. Стори ми се доста разумно за прасе.

— Не — изрече едва чуто първосвещеникът. — Сифарт ми обеща. Каза, че разполага с хората, които да го направят. Не може да са се провалили.

— Но са се провалили.

— Какво се е случило? Какво са имали на този кораб, за което Сифарт не е знаел? Цяла армия?

— Прасето не каза такова нещо.