Пропастта на опрощението

Ръката на гвардееца потрепна. Той вдигна оръжието към прасето и костюма и направи последен опит да натисне спусъка. В анатомията на ръката му обаче нещо не беше наред. Обзет от спазми, показалецът му само се допираше безпомощно до спусъка, приличаше на гърчещ се на куката червей.

— Предупредих те — каза прасето.

От всички страни около Сифарт — стени, под и таван — изригнаха подобни стрели. Усети как се плъзгат в него, как го вкаменяват на място. Пистолетът падна от ръката му, изтрака на пода през лабиринта от сплетени метални пръчки.

— Това е за Орка — произнесе прасето.

После нещата се развиха бързо. Контролът на Капитана над собствените му локални трансформации, изглежда, ставаше все по-уверен и ловък с всяко следващо убийство. Понякога това беше наистина неприятно за наблюдаване. А колко по-ужасно трябва да беше за адвентистите да видят как корабът изведнъж оживява и се залавя с тях. Колко шокиращо беше да видиш как уж застопорените повърхности на стените, подовете и таваните се раздвижват, как смазват и приковават, обезобразяват и задушават. Какво трябва да беше отчаянието им, когато течностите, завзели целия кораб — течностите, които трюмните помпи не успяваха да поемат — внезапно се превръщаха в инструменти за убийство, бликвайки под голямо налягане, за да удавят злочестите нападатели, попаднали в набързо поставените от Капитана капани. Тъй като бяха израснали на Хела, почти със сигурност никога не бяха предполагали, че един ден ще умрат от удавяне. Но такъв беше животът, заключи мрачно Скорпион: пълен с гадни изненади.

Вълната се беше обърнала срещу адвентистите. Прасето усети как силата му се удвоява, черпейки от някакъв последен, неочакван резерв. Знаеше, че после ще плаща за това, но засега беше добре, че може да отблъсне врага и при това — както беше обещал Капитанът — да му нанесе осезаеми щети. Пистолетите не бяха предназначени за използване от прасета, но това не означаваше, че не успя да намери начин да стреля с тях. Малко по-късно се добра до специално произведено за прасета оръжие. И тогава вече наистина “се включи в играта”, както обичаха да казват в Казъм Сити.

— Прави каквото трябва да направиш — каза Капитанът. — Мога да понеса малко болка, засега.

Воден от Капитана през кораба, той скоро срещна оцелели членове на „Оръжие на сигурността”. Те бяха шокирани до мозъка на костите, объркани и дезорганизирани, но щом го видяха, се въодушевиха, разбрали, че корабът все още не е превзет от адвентистите. А когато се разнесе мълвата, че Капитанът подпомага усилията им, всички започнаха да се бият като дяволи. Характерът на битката се променяше с всеки следващ миг. Сега вече не ставаше въпрос да поддържат контрола над кораба си, а да се справят с няколкото останали области на адвентистка съпротива в местата, където Капитанът имаше по-малък контрол.

— Бих могъл да ги убия сега — обясни той на Скорпион. — Не мога да преустроя тези части от себе си, но мога да изпусна въздуха от тях или да ги наводня. Просто ще отнеме малко повече време от обикновено. Бих могъл дори да насоча хипометричното оръжие срещу тях.

— Вътре в теб? — попита Скорпион, спомнил си последния път, когато това се беше случило, по време на пробата при фината настройка.

— Няма да го направя просто така.

Прасето стисна по-здраво пистолета. Сърцето му биеше до пръсване в гърдите му, слухът и зрението му не бяха в по-добро състояние, отколкото непосредствено след размразяването.

Но всичко това нямаше значение.

— Аз ще се оправя с тях — отвърна той. — Ти направи доста за един ден, Капитане.

— В такъв случай оставям нещата в твои ръце — отговори костюмът и отстъпи заднешком до оформен точно според неговите контури отвор, който се беше появил току-що в стената.

После стената се затвори. Все едно Капитанът не беше само допреди миг с него.

Извън кораба разделеното на множество части внимание на Капитана беше заето от движението на оръжието от оръжейната. Дори докато битката бушуваше вътре, дори докато контролът в него бавно се възстановяваше към нормалното, той не изпускаше от съзнанието си оръжието, тъй като не искаше силата му да бъде пропиляна напразно. Години наред беше носил четирийсетте оръжия адска класа, пазейки ги от опити за кражба и увреждане. Степента на неговата трансформация тогава беше много по-малка, отколкото сега, но той все още чувстваше силна връзка и необходимост да се грижи за оръжията, изиграли толкова важна роля в сравнително близкото му минало. Освен това тези оръжия бяха любимата играчка на последния триумвир, Иля Вольова. Той все още я обичаше въпреки всичко, което му беше причинила. Докато си спомняше Иля — която винаги беше намирала време да разговаря с Капитана, дори когато беше най-малко склонен да общува с когото и да било, — той нямаше да предаде паметта й, като използва неправилно последната от въпросните тъмни играчки.