Пропастта на опрощението

Резултатите от телеметрията от оръжието достигнаха до него посредством множество секретни канали. Капитанът вече беше вградил миниатюрни камери навсякъде около себе си през най-разгорещената фаза от атаката на Катедралната гвардия. Сега същият рояк очи му позволяваше да поддържа постоянна връзка с оръжието, дори когато “Носталгия по безкрая” зави около далечния край на Хела.

От перспективата на оръжието от оръжейната сега Халдора поглъщаше половината небе. Газовият гигант напомняше разделено на ивици огромно чудовище от изначален студ, чиито цветни ленти бяха толкова големи, че във всяка от тях можеше да бъде разположен по един каменист свят. Изглеждаше съвсем реален: всички сензори в рамката на оръжието изпращаха информацията, която се очакваше да получава толкова близо до който и да е газов гигант. То подушваше жестоката сила на магнитното му поле и усещаше твърдата суграшица от заредени частици в него. Дори при изключително увеличение атмосферните смущения и вълнения изглеждаха напълно убедително.

Капитанът беше слушал разговорите на хората, поверени на неговите грижи, размислите им във връзка със загадката около Халдора. Знаеше какво очакваха да открият под маската на газова планета: механизъм за изпращане на сигнали между съседни реалности, цели вселени, съседни брейн-светове в по-високоизмерната реалност на цялото: нещо като радио, способно да се настройва към шепота на гравитацията. Подробностите засега не бяха от значение. За момента имаха нужда да установят колкото се може по-скоро контакт със съществата от другата страна. Костюмът в „Лейди Моруина” беше едно от възможните средства — може би най-лесното, тъй като беше вече отворено, — но на него не можеше да се разчита. Ако Куейч го унищожеше, щеше да се наложи да намерят друг начин за свързване със сенките. Първосвещеникът беше изчакал поредното изчезване, за да изпрати сондата си към планетата. Те обаче нямаха време за такова нещо.

Налагаше се да предизвикат изчезване, да разголят сами машинарията.

Оръжието започна да забавя скоростта си и да заема позиция за стрелба. Вътре в него се осъществяваше сериозна подготовка. Извършваха се тайнствени физически процеси: поредици реакции, в началото слаби, но постепенно разрастващи се към достигането на необратим водопад. Командващият разум на съоръжението бе достигнал състояние на спокойно приемане. След толкова години на бездействие сега той щеше да извърши онова, заради което беше създаден. Фактът, че при този процес щеше да умре, не го тревожеше ни най-малко. Чувстваше единствено съвсем леко съжаление, че е последният от своя род и че наоколо няма друго оръжие от оръжейната, което да стане свидетел на яростното му възвание.

Това бе единственото, което техните господари, хората, така и не бяха разбрали: оръжията от оръжейната бяха безкрайно тщеславни.

Скорпион седеше на конферентната маса намръщен. Беше в компанията само на неколцина от управителите. Валенсин се грижеше за раните му: на един окървавен чаршаф пред прасето бяха разположени достойни за музей антични медицински приспособления, в това число превръзки, скалпели, ножици, игли и шишенца с различни мехлеми и стерилизиращи агенти. Лекарят вече беше срязал част от туниката му, за да оголи раните, където бяха попаднали метателните ножове на адвентиста, приковали го към стената.

— Имаш късмет — рече Валенсин, след като почисти почти изцяло кръвта и започна да запушва входните и изходните рани със залепващ балсам. — Той е знаел какво прави. Вероятно не е имал намерение да те убие.

— И това ме прави късметлия? А не беше ли липса на късмет да бъдеш прикован към стена? Просто размишлявам.

— Искам да кажа само, че можеше да е и по-зле. Струва ми се, че са имали нареждане да сведат до минимум смъртните случаи, доколкото е възможно.

— Кажи го на Орка.

Да, нервнопаралитичният газ беше нещастно стечение на обстоятелствата. Очевидно, на определено ниво на развитие са били готови да убиват, но като цяло явно са смятали, че изпълняват свещена мисия, като кръстоносците. Мечът е трябвало да бъде използван само в краен случай. Но несъмнено са знаели, че няма да мине съвсем без да се пролее кръв.

Уртон се облегна на масата. Ръката й беше превързана, на дясната буза имаше морава синина, но нямаше сериозни наранявания.

— Въпросът е какво да правим сега? Не може просто да стоим тук и да не реагираме, Скорп. Трябва да отвърнем на Куейч.

Прасето трепна, когато Валенсин дръпна кожата, за да събере разрязаните й краища и да я намаже със слепващ балсам.

— Тази мисъл ми мина през ума, повярвай ми.

— И? — попита Джакотет.

— Нищо не ми се иска така, както да насоча цялата защита на корпуса към онази катедрала и да превърна мизерника във вдигаща пара купчина чакъл. Но това не е решение, не и докато имаме наши хора на борда й.

— Ако можехме да изпратим съобщение на Васко и Хури, те също можеха да започнат да им вредят — каза Уртон. — Най-малкото биха могли да се измъкнат, за да бъдат в безопасност.