Пропастта на опрощението

Скорпион въздъхна. Защо се падаше точно на него, чийто капацитет за предвиждане на събитията бе най-слабо развит, да сочи проблемите?

— Не става дума за отмъщение — рече той. — Повярвайте ми, аз съм майстор на отмъщенията. Аз написах учебник за възмездията. — Направи пауза, за да си поеме въздух, тъй като лекарят току-що се беше заел с другата рана, режеше умъртвена кожа и отделяше засъхнала кръв. — Но ние дойдохме тук поради конкретна причина. Не знам какво е искал от нашия кораб Куейч и по всичко изглежда, че никой от оцелелите адвентисти няма представа за това. Предполагам, че просто сме се озовали в центъра на местна игра на власт, нещо най-вероятно дяволски свързано със сенките. Колкото и изкусително да ни се струва да си отмъстим веднага, това би било най-лошото за нашата мисия. Все още не сме осъществили контакт със сенките и най-бързият начин да го направим е един метален костюм в „Лейди Моруина”. Върху това трябва да се фокусираме, а не върху ритника по задника на Куейч, колкото и да го е заслужил, задето ни предаде. Можем да се заемем с него после, след като установим контакта. Повярвайте ми, аз ще бъда първият на опашката. И няма да действам според принципа за минимум смъртни случаи.

Известно време никой не се обади. В стаята се възцари тишина. Това му напомни нещо, но не се сети веднага какво. Но когато успя, потръпна от спомена: Клавейн. Подобна тишина се беше възцарявала всеки път, когато старецът приключваше някой от въодушевяващите тълпата монолози.

— Въпреки всичко все още можем да нападнем катедралата — обади се Уртон. — Имаме време. Понесохме загуби, но разполагаме със совалки. Какво ще кажеш, Скорп, да направим светкавично нападение над „Лейди Моруина” и да отмъкнем костюма и нашите хора?

— Би било опасно — обади се друг от членовете на „Оръжие на сигурността”. — Имаме да се тревожим не само за Хури и Малинин, но и за Ора. Ами ако Куейч заподозре, че тя е една от нас?

— Няма — отвърна Уртон. — Няма причина да заподозре.

Скорпион успя да се освободи от Валенсин достатъчно дълго, за да повдигне ръкава си и да огледа останките на комуникатора. Не помнеше кога го е повредил, както не помнеше откъде са допълнителните синини и порязвания.

— Някой да ми осигури връзка с катедралата — каза той. — Искам да говоря с ръководството й.

— Никога не си имал особено добро мнение за преговорите — не се отказваше Уртон. — Казваше, че от тях не си получавал нищо друго, освен много болка.

— Проблемът е — призна мрачно Скорпион, — че понякога това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Грешиш — отговори Уртон. — Не това е начинът за справяне с нещата.

— Така както сгреших, като пуснах двайсетимата адвентисти на борда ли? Тази умна идея не беше моя, доколкото си спомням.

— Те се промъкнаха покрай твоите проверки за сигурност — рече Уртон.

— Вие не ме оставихте да ги проверя така подробно, както ми се искаше.

Уртон погледна към останалите присъстващи.

— Виж, благодарни сме за помощта ти за възстановяването на контрола. Дълбоко благодарни. Но сега, когато ситуацията се стабилизира отново, няма ли да бъде по-добре, ако…

Корабът изохка. Някой плъзна един действащ комуникатор по полираната повърхност на масата. Скорпион се пресегна, взе го, постави го на китката си и повика Васко.

Повърхността на Хела, 2727 година

Грьолие влезе в мансардата. Беше му нужно малко време, за да възприеме сцената, която се разкри пред очите му. Привидно стаята беше същата, каквато я беше оставил. Но сега в нея имаше още двама гости — един мъж и една по-възрастна от него жена — задържани от малко отделение на Катедралната гвардия. Гостите — явно от кораба на ултрите — го изгледаха, сякаш очакваха обяснение. Главният лекар само прекара длан по белите си коси и остави бастуна край вратата. Можеше да изповяда много неща, но наистина нямаше представа какво ставаше тук.

— Отдалечавам се за няколко часа и започва истински екшън — отбеляза той.

— Седни — отвърна лаконично първосвещеникът.

Грьолие не обърна внимание на думите му. Направи онова, което правеше обикновено при влизането си в мансардата — отиде да се погрижи за очите на първосвещеника. Отвори аптечния шкаф и извади обичайните мехлеми и тампони.

— Не сега, Грьолие.

— Сега моментът е също толкова подходящ, колкото и по всяко друго време — отговори той. — Инфекцията няма да престане да се разпространява само защото не е удобно да я лекуваме.

— Къде беше, Грьолие?

— Всичко по реда си. — Надвеси се над първосвещеника, огледа местата, където остриетата на устройството, държащо очите на първосвещеника вечно отворени, влизаха в деликатната кожа на клепачите му. — Това може би се дължи на моето въображение, но когато влязох, ми се стори, че тук цари особена атмосфера.

— Не са особено очаровани, че катедралата се движи към пропастта.

— Аз също, но ти не ми даваш никакъв избор.

— Доста по-сложно е, отколкото си мислиш.