Пропастта на опрощението

— Дванайсет-тринайсет километра — отговори той. — Движат се с около един километър в час, което ни дава още около половин ден, след което вече няма да бъде добра идея да се намираш на борда й.

— В такъв случай не разполагаме с особено много време.

— Ние и не се нуждаем от особено много време. Дванайсет часа би трябвало да са предостатъчни. Трябва само да намерим Ора и онова, което ни е нужно от Куейч. Колко трудно може да бъде това?

— Скорпион се нуждае от време, за да изпрати апаратурата до Халдора — каза Ана. — Ако нарушим нашата страна от договорката, преди да е приключил, трудно може да се предвиди какви неприятности ни очакват. Нещата може да се объркат сериозно. А ние посветихме цели девет години на опита да избегнем именно това.

— Всичко ще бъде наред — увери я Васко. — Повярвай ми, всичко ще бъде наред.

— На Скорпион никак не му допадна идеята за тези делегати.

— Те са църковни сановници. Какви проблеми могат да създадат?

— По този въпрос съм склонна да се доверя на преценката му. Съжалявам, но той има доста по-голям опит от теб в това отношение.

— А аз го трупам в момента — отговори Малинин.

Совалката им започна да слиза към катедралата. Тя се разрастваше от нещо дребно и деликатно, като орнаментиран архитектурен модел, до нещо огромно и заплашително. “Нещо повече от сграда” — помисли си Васко. Приличаше по-скоро на отделила се от пейзажа скала, решила да обикаля бавно света.

Приземиха се. Очакващите ги адвентистки представители в скафандри ги поведоха навътре в желязното сърце на „Лейди Моруина”.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЕДНО

Хела, 2727 година

Най-сетне Куейч също видя моста и гледката го накара да изтръпне. До него все още оставаше повече разстояние, отколкото беше дължината на самата конструкция. Всичко, което беше планирал, всичко, което беше замислил, сега беше на път да даде плодове.

— Погледни го, Рашмика — каза той, като я подкани да застане до прозореца на мансардата, за да се наслади лично на гледката. — Толкова стар и същевременно — толкова безвременен. От мига, в който обявих, че ще прекосим пропастта, броя всяка секунда. Още не сме го стигнали, но поне сега мога да го виждам.

— Наистина ли ще го направиш? — попита тя.

— Да не мислиш, че изминах целия този път, за да се върна назад сега? Малко вероятно. Заложен е престижът на църквата, Рашмика. За мен нищо няма по-голямо значение от това.

Ще ми се да можех да разчитам лицето ти. Иска ми се да можех да виждам очите ти и Грьолие да не беше умъртвил всичките ти нервни окончания. Тогава щях да знам дали казваш истината.

— Не ми ли вярваш?

— Не знам в какво да вярвам — призна тя.

— Не те моля да вярваш в нищо. — Първосвещеникът изви кушетката си така, че всички огледала трябваше да се нагласят под друг ъгъл. — Никога не съм те молил да приемеш вярата, Рашмика. Единственото, за което съм те молил, е честната ти преценка. Какво те смути така изведнъж?

— Трябва да знам истината. Преди да си подкарал това нещо по моста, трябва да разбера някои отговори.

Очите му потрепнаха в очните кухини.

— Винаги съм бил откровен с теб.

— Какво ще кажеш тогава за изчезването, което не се е случило? Това ти ли беше, господин първосвещеник? Ти ли го причини?

— Да го причиня? — повтори той, сякаш думите й бяха лишени от смисъл.

— Вярата ти е изневерила, нали? Преживял си криза, по време на която си започнал да мислиш, че изчезванията все пак имат рационално обяснение. Може би си развил имунитет към най-силния индоткринален вирус, който Грьолие е бил в състояние да ти предложи през въпросната седмица.

— Бъди много, много внимателна, Рашмика. Ти си ми полезна, но съвсем не си незаменима.

Тя събра цялото си хладнокръвие.

— Искам да кажа, да не би да реши да изпиташ вярата си? Уреди ли към Халдора да бъде изстреляна проучвателна апаратура в момента на едно от изчезванията?

Очите му, абсолютно застинали, се взираха напрегнато в нея.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че си изпратил нещо към Халдора — някаква машина, някаква сонда. Може би ти е била продадена от ултри. Надявал си се да видиш нещо там. Какво — нямам представа. Може би нещо, което вече си зърнал преди време, но не си искал да признаеш пред самия себе си.

— Какъв абсурд.

— Но си успял — продължи тя. — Сондата е направила нещо: удължила е продължителността на изчезването. Предизвикал си реакция. Сондата се натъкнала на нещо, когато планетата изчезнала. Осъществила е контакт с това, което Халдора е трябвало да крие. И то нямало нищо общо с чудесата. — Той опита да каже нещо, да я прекъсне, но тя си наложи да продължи: — Нямам представа дали сондата се е върнала, но знам, че все още си в контакт с него. Отворил си някакъв прозорец, нали? — Рашмика посочи към специалния метален костюм, същия, който я беше смутил толкова при първото й посещение в мансардата. — Те са там, хванати като в капан в него. Направил си затвор от костюма, в който е умряла Моруина.

— И защо ще правя подобно нещо? — попита Куейч.

— Защото не знаеш дали са демони, или ангели.

— А ти знаеш, така ли да разбирам?

— Мисля, че може да са и двете — отговори Рашмика.