Пропастта на опрощението

“Не, не са” — помисли си той. Поне не можеше да бъде сигурен в това. Беше отхвърлил очевидното, беше направил каквото можа. Но беше напълно възможно протоновият лъч да е пропуснал електромагнитните рамки: нямаха време, за да направят подробен оглед нито на ръката, нито на окото. Обяснението можеше да бъде и друго: рамките можеше да са оградени от отразяващи или абсорбиращи бариери, беше чувал за такива неща. Миниатюрните парченца антиматерия можеше да се намират в нервните импланти, скрити зад прекалено много сантиметри кости и тъкани, за да бъдат сканирани без хирургическа намеса.

— Сър? Разрешавате ли да ги пуснем?

Скорпион знаеше, че не може да направи повече нищо, освен да ги държи постоянно под око.

— Отвори вратата — каза той.

Брат Сифарт престъпи прага и застана очи в очи със Скорпион.

— Не ни ли вярвате, сър?

— Върша си работата — отвърна прасето. — Нищо повече.

Предводителят кимна сериозно.

— Не го ли правим всички? Е, няма обидени. Както разбирам, не открихте нищо подозрително?

— Не, не открихме нищо.

Новодошлият му намигна, сякаш му беше разказал виц. Останалите деветнайсет делегати минаха един след друг, а изкривеното отражение на Скорпион гледаше от жълтеникавокафявите и полирани плочки на броните им. То му се стори притеснено.

Сега, след като вече бяха на борда, трябваше да ги настани, където искаше да бъдат. Не беше нужно да виждат целия кораб, а само частите, свързани с конкретните им интереси. Нямаше да ги развежда в камерите, където бяха държали оръжията от оръжейната, нито из шахтите с хипометричните оръжия или другите модификации, които бяха направили след потеглянето си от Арарат. Щеше да внимава също така да държи делегатите по-далеч от най-причудливите прояви на трансформиращата болест на Капитана, въпреки че някои от промените нямаше как да бъдат избегнати. Те се поклащаха след него като двайсет патенца, показвайки подчертан интерес към всичко, което той им показваше.

— Тук имате интересен вътрешен дизайн — отбеляза техният лидер, като прокара пръст — с известно отвращение — към подобната на ребро издатина на една стена. — От началото знаехме, че корабът ви изглежда странно отвън, но не сме и предполагали, че сте продължили замисъла до самия му интериор.

— Това се превръща в истинска страст — отговори Скорпион.

— Не мисля, че то променя особено нещата от наша гледна точка. Стига корабът да прави онова, което твърдите, кои сме ние, че да се интересуваме от декорацията?

— Това, което ви интересува всъщност, са защитните системи на корпуса и сензорите с широк радиус на действие, доколкото разбирам.

— Техническите ви спецификации бяха наистина впечатляващи — отвърна брат Сифарт. — Естествено ще трябва да се уверим сами. Сигурността на Хела зависи от убедеността ни, че наистина можете да й осигурите обещаната защита.

— Не мисля, че ще ви се наложи да будувате дори минута от притеснение заради това — увери го Скорпион.

— Не се обидихте, надявам се?

Прасето се обърна към него.

— Имам ли вид на някой, който се обижда така лесно?

— Ни най-малко — отвърна Сифарт и сви ръце в юмруци.

Скорпион осъзна, че се чувстват неловко до него. Съмняваше се, че виждат често прасета на Хела.

— Ние не сме силни в пътуването — поясни той. — Най-често умираме по време на пътя.

— Сър? — обади се един от другите делегати. — Ако това не ви притеснява прекалено, бихме искали да видим двигателите.

Скорпион провери часа. Движеха се по график. След по-малко от шест часа щеше да е в състояние да изпрати към Халдора двата пакета с изследователско оборудване. Просто модифицирани автоматизирани ракети, леко подсилени, за да издържат преминаването през атмосферата на газов гигант. Никой не беше сигурен на какво точно щяха да се натъкнат, когато стигнат видимата повърхност на Халдора, но най-разумно беше да вземат всички предохранителни мерки, дори ако планетата се пукнеше като сапунен мехур.

— Искате да видите двигателите? — възкликна той. — Няма проблем. Няма никакъв проблем.

Светлината от слънцето на Хела се стелеше ниско над хоризонта, така че странната сянка на катедралата се проточваше далече напред. Бяха минали повече от два дни от първото посещение на Васко и Хури при Куейч и междувременно “Лейди Моруина” почти беше стигнала западния край на пропастта. Мостът се простираше пред нея: бляскаво, като че ли излязло от сънищата произведение от лед, захар и паяжина. Сега, когато бяха вече съвсем близо, катедралата изглеждаше по-тежка, конструкцията — още по-ефимерна, а самата идея за преминаването по нея — по-абсурдна от всякога.

На Васко дори му мина мисълта, че мостът може би изобщо не съществува. Безразсъдство беше да прекараш “Лейди Моруина” по една толкова крехка структура, но в съзнанието на Куейч може би светеше поне искрица надежда, че може да успее. Но ако мостът бъдеше разрушен, той сигурно нямаше да поведе катедралата към ръба на пропастта, към неминуема гибел?

— Колко остава? — попита Хури.