Пропастта на опрощението

— Завъртам кораба. След намаляването на скоростта се движихме известно време с опашката напред. Всеки момент би трябвало да видим системата.

— Жасмина каза ли нещо по този повод?

— Аз поне не си спомням. А ти?

— Нищо — отвърна тя. За първи път след събуждането звучеше почти както обикновено. Вероятно се бе включил механизмът й за справяне със ситуацията. Ако действаше по обичайния си начин, Моруина нямаше да позволи на паниката да я завладее. Това бе последното, от което се нуждаеше, докато се намираше в костюма. — Само че тази била поредната система, която не изглеждала особено обещаващо — продължи тя. — Една звезда и няколко планети. Няма сведения за човешко присъствие.

— Което не означава, че някой не е минал оттам в даден момент, както правим и ние сега. И може да е оставил нещо след себе си.

— Да се надяваме, че е така — отбеляза язвително Моруина.

— Опитвам се да гледам оптимистично на нещата.

— Извинявай. Знам, че го правиш за добро, но нека не очакваме невъзможното, а?

— Може и да се наложи — промърмори под носа си той, като предполагаше, че корабът няма да хване думите му и — да ги предаде на Моруина.

Междувременно корабът приключи със завъртането, което му беше задал. В центъра на овалното стъкло се появи ясно видима звезда. От това разстояние беше по-скоро слънце, отколкото звезда: без селективния светлинен щит на командната кабина тя щеше да бъде неприятно ярка за очите.

— Добрах се до нещо — заяви Куейч. Пръстите му се плъзнаха по конзолата. — Я да видим. Спектрален клас студен G. Главна поредица, около три-пети слънчева яркост. Няколко петна, но няма тревожна коронална активност. На около двайсет астрономически единици.

— Все още е доста далеч — отсъди Моруина.

— Не и ако искаш да включиш всички главни планети в същия обем.

— А какво казват за световете?

— Един момент.

Изтръпналите му пръсти отново заиграха по конзолата и картината на дисплеите се промени, появиха се разноцветни линии, изобразяващи различните орбити, сплескани във вид на елипси, край всяка от които имаше каре с цифри за основните характеристики на света, на който беше съответната орбита. Куейч се взря в параметрите: маса, време за осъществяване на една обиколка, продължителност на деня, наклон, диаметър, гравитация на повърхността, средна плътност, магнитосферна сила, наличие на луни или пръстенови системи. По степента на сигурност, определена за цифрите, той стигна до извода, че бяха пресметнати от “Доминатрикс” посредством неговите сензори и интерпретиращи алгоритми. Ако бяха извлечени от вече съществуваща база данни за параметрите на системата, щяха да бъдат значително по-точни.

Сигурността на цифрите щеше да нарасне, когато наближат системата, а дотогава беше добре да се има предвид, че тази част от Космоса беше почти неизследвана. Някой друг може да беше минавал оттук, но вероятно не беше останал достатъчно дълго, за да състави официален доклад. Това означаваше, че има вероятност системата да съдържа нещо, което някой някъде би могъл да сметне за ценно, дори и само защото е ново.

— Чакам да кажеш кога започваме — обади се корабът, очевидно нетърпелив да се заеме с работа.

— Добре, добре — отвърна Куейч. — Поради липсата на информация за каквито и да било аномалии, ще се движим към слънцето, като оглеждаме свят след свят, после ще преминем към планетите от другата страна и оттам ще се върнем в междузвездното пространство. Като имаш предвид тези ограничения, намери петте маршрута за най-ефективно използване на горивото и ми ги представи. Ако има значително по-ефективна стратегия, която изисква да пропуснем някоя от планетите и да се върнем към нея по-късно, бих искал да ме запознаеш и с нея.

— Един момент, Куейч. — Последвалата пауза му стигна само колкото да се хване за носа. — Ето какво се получи. При така уточнените параметри няма предпочитано решение нито по-благоприятен вариант, ако не спазваме реда.

— Добре. Сега ми покажи петте възможности в низходящ ред на времето, което ще трябва да отделя за забавяне на скоростта.

Възможностите се пренаредиха. Куейч поглаждаше несъзнателно брадичката си, докато се опитваше да избере някоя от тях. Можеше да каже на кораба да направи сам окончателния избор, но винаги предпочиташе той да взема финалното решение. Не ставаше въпрос просто да се избере наслуки един от вариантите. Винаги един от тях изглеждаше по-правилен от другите, поради една или друга причина. Куейч беше готов да признае, че прави подбора по-скоро въз основа на някакво неопределено шесто чувство, отколкото на съзнателен процес на елиминиране на неподходящите възможности. Но не мислеше, че това омаловажаваше ценността му. Смисълът да се остави на него ръководството на тези системни проучвания беше именно използването на въпросните неуловими умения, които нямаше как да бъдат включени в поредицата от алгоритмични инструкции на машините. Така че сега мислеше да направи точно това — щеше да се намеси, за да избере маршрута, който му допадне най-много.