Пропастта на опрощението

— Помниш ли като ме отведоха да се видя с кралицата?

— Да.

— А помниш ли, като ме отведоха към нейната кабина?

— Да… помня.

— Помниш ли, че опита да ги възпреш?

— Не, аз… — Спря и не каза нищо повече. Куейч помисли, че я е изгубил — когато тя не говореше, по линията се възцаряваше пълна тишина. — Чакай. Да, спомням си.

— А след това?

— Нищо.

— Те ме отведоха в оперативния театър на Грьолие, Моруина. Там, където той ми причини всички останали неща.

— Не… — започна тя, разбрала неправилно, че ужасното нещо се бе случило с Куейч, а не с нея самата.

— Показаха ми костюма за мъчения — додаде той. — Но поставиха в него теб вместо мен. Намираш се вътре и точно заради това не трябва да изпадаш в паника.

Тя прие новината по-добре, отколкото той очакваше. Бедната безстрашна Моруина. Тя определено беше по-смелата от двамата. Беше сигурен, че ако имаше възможност да поеме върху себе си наказанието, тя така или иначе щеше да го направи. Знаеше също така, че на него самия тази сила му липсваше. Той беше слаб, страхлив и себичен. Не беше лош човек, но и не беше достоен за възхищение. Недостатъците бяха оформили живота му. Осъзнаването на всичко това не улесняваше нещата.

— Искаш да кажеш, че съм под леда ли? — попита Моруина.

— Не — отговори той. — Не, не е толкова зле. — Но още преди да доизрече мисълта си, осъзна колко абсурдно малко променяше положението й фактът, че не беше погребана под леда. — Сега си в костюма, но не си под леда. И не си там заради нещо, което си направила. Всичко това е заради мен. За да ме принудят да действам по определен начин.

— Къде съм?

— С мен, на борда на “Доминатрикс”. Мисля, че току-що намалихме скоростта, за да влезем в новата система.

— Не мога нито да виждам, нито да помръдна.

Той беше гледал костюма, докато говореше, държейки образа й в съзнанието си. Макар тя да правеше всичко възможно, за да го скрие, той я познаваше достатъчно добре, за да усети ужаса й. Засрамен, Куейч погледна рязко встрани.

— Корабе, не можеш ли да й дадеш възможност да вижда нещо?

— Този канал не е включен.

— В такъв случай го включи, по дяволите.

— Никакви действия не са възможни. Длъжен съм да те уведомя, че намиращият се в костюма може да общува с външния свят само по аудиоканала. На всеки опит да се задействат други канали ще се погледне като на…

Куейч махна с ръка.

— Добре. Моруина, съжалявам. Тези копелета няма да ти позволят да виждаш нищо. Предполагам, че тази идея е на Грьолие.

— Той не е единственият ми враг.

— Може би, но съм готов да се обзаложа, че е взел участие в ставащото. — По челото на Куейч се стичаха характерните за нулевата гравитация капки пот. Той я избърса с опакото на дланта си. — Всичко това стана заради мен.

— Ти къде си?

Въпросът го изненада.

— Нося се във въздуха край теб. Мислех, че чуваш гласа ми през бронята.

— Единственото, което чувам, е твоят глас в главата ми. Звучи така, сякаш си някъде далече. Страх ме е, Хорис. Не знам дали ще успея да издържа на това.

— Ти не си сама — увери я той. — Аз съм до теб. Вероятно си в по-голяма безопасност вътре в костюма, отколкото извън него. От теб се иска само да стоиш мирно там. Ще си бъдем у дома след няколко седмици.

Този път в гласа й прозвучаха нотки на отчаяние.

— Няколко седмици? Като те слуша, човек ще си помисли, че това не е нищо.

— Много по-добре е от години. О, Боже, Моруина, толкова съжалявам. Обещавам, че ще те измъкна от това.

Куейч стисна очи от мъка.

— Хорис?

— Да? — попита през сълзи той.

— Не ме оставяй да умра в това нещо. Моля те!

— Моруина — промълви малко по-късно Куейч. — Слушай внимателно. Сега трябва да те оставя. Слизам в командната кабина. Трябва да проверя статуса ни.

— Не искам да отиваш.

— Пак ще можеш да чуваш гласа ми. Трябва да го направя, Моруина. Непременно трябва. В противен случай никой от нас няма да има бъдеще.

— Хорис.

Но той вече бе тръгнал. Отдалечи се от ковчега, използван при намаляването на скоростта на кораба, и от костюма, като се носеше във въздуха. Пресегна се да хване омекотените дръжки в стената. Заслиза към командната кабина, като се издърпваше напред с помощта на вградените в стената дръжки. Никога не си беше падал по безтегловността, но предназначеният за проучвателни работи кораб беше прекалено малък за центрофужна гравитация. Нещата щяха да се подобрят, щом се отправеха отново на път, тъй като тогава двигателите на “Доминатрикс” щяха да създадат илюзия за гравитация.