Пропастта на опрощението

— Мили Боже! — промълви Куейч. Незабавно последва рязка болка, обичайното наказание на индоктриналния вирус за богохулство, но усещането беше толкова истинско, толкова различно от ужаса, че е погребан жив, че той се изпълни с радост и повтори: — Мили Боже, никога не бих повярвал, че имам това в себе си.

— Че имаш какво, Куейч?

Понякога корабът се чувстваше длъжен да подеме разговор, сякаш скучаеше.

— Няма значение — отвърна той, разсеян от нещо.

Обикновено, когато излезеше от ковчега, имаше достатъчно пространство да се извие и да застане успоредно на дългата тънка ос на главната малка стълба, която водеше от палубата към кабината. Но сега нещо го ожули по лакътя, нещо, което обикновено не беше там. Обърна се да го погледне, макар в себе си да знаеше какво ще види.

Ръждясало и издрано метално покритие с оловен цвят. Гниеща повърхност с маниакални подробности. Неопределена форма на човек с тъмна, обгорена следа там, където трябваше да бъдат очите.

— Кучка — промълви той.

— Трябва да те информирам, че присъствието на костюма е импулс за успеха в настоящата ти мисия — отговори корабът.

— Бил си програмиран да кажеш това?

— Да.

Куейч забеляза, че костюмът е закрепен към животоподдържащата матрица на кораба. Дебели жици свързваха контакти в стената със съответните части в костюма. Той се присегна отново и докосна повърхността, прокара пръсти по грубо запоените парчета, по лъкатушната линия. Металът беше леко топъл на пипане, потрепваше с неопределеното усещане за подкожна дейност.

— Бъди внимателен — обади се корабът.

— Защо… има ли нещо живо вътре в това? — поинтересува се Куейч. И тогава разбра и се почувства ужасно. — Мили Боже! Вътре има някой. Кой?

— Трябва да те информирам, че в костюма е Моруина.

Разбира се. Разбира се. Беше съвсем логично.

— Каза, че трябва да внимавам. Защо?

— Трябва да те информирам, че костюмът е програмиран да причини смъртта на намиращия се в него, ако бъде направен опит да се промени нещо в обвивката, шевовете или животоподдържащите куплунги. Трябва да те информирам, че само главният лекар Грьолие има възможност да отстрани костюма, без да причини евтаназията на намиращия се в него.

Куейч се отдръпна от костюма.

— Искаш да кажеш, че не мога дори да го докосна?

— Докосването не е най-разумната постъпка при дадените обстоятелства.

Куейч за малко не се изсмя. Жасмина и Грьолие бяха надминали себе си. Първо аудиенцията с кралицата, за да го накарат да помисли, че търпението й към него най-накрая се беше изчерпало. После представлението с цел да му покажат костюма и да го накарат да мисли, че е дошъл неговият ред да бъде наказан. Да го накарат да повярва, че ще го погребат под леда, като го принудят да бъде в съзнание през по-голямата част от следващото десетилетие. И най-накрая това: финалната подигравателна отмяна на присъдата. Последният му шанс да поправи грешките си. И да не си прави никакви илюзии: това щеше да бъде наистина последният му шанс. В този момент го разбра с пределна яснота. Жасмина му беше показала точно какво щеше да се случи, ако и сега не оправдаеше надеждите. А празните заплахи не фигурираха в нейния репертоар.

Но взетите от нея мерки не стигаха дотук. Беше затворила в костюма Моруина, за да го лиши от надеждата да направи онова, което понякога му беше идвало наум — да се скрие в някоя система, докато “Гностично възкачване” отмине нататък. Не, наистина нямаше друг избор, освен да се върне при кралицата. И да се надява на две неща: първо, че няма да я разочарова; и второ, че щеше да освободи Моруина от костюма.

В този момент му дойде наум нова мисъл.

— Будна ли е? — попита той.

— Всеки момент ще дойде на себе си — отговори корабът.

Благодарение на типичната си за ултрите физиология, Моруина беше в състояние да понесе забавянето на скоростта на кораба много по-добре от Куейч, но костюмът надали беше модифициран по някакъв начин, за да я предпази поне отчасти.

— Можем ли да общуваме?

— Ти можеш да й говориш, когато искаш. Връзката кораб-костюм е моя работа.

— Добре, свържи ме тогава. — Изчака една секунда и се обади: — Моруина?

— Хорис. — Гласът й прозвуча неестествено немощно и далечно. Трудно му беше да повярва, че ги деляха само няколко сантиметра метал: със същия успех разстоянието помежду им можеше да бъде петдесет светлинни години. — Хорис, къде съм? Какво се е случило?

Нищо в досегашния му опит не беше в състояние да му помогне да поднесе подобна новина на някого. Как би могъл човек меко да поведе разговора към факта, че събеседникът му е затворен жив в заварен метален костюм? „Е, странно, че точно ти трябва да говориш за затваряне…”

— Моруина, случи се нещо, но не искам да изпадаш в паника. Всичко ще се оправи в крайна сметка, но не трябва, в никакъв случай не трябва да изпадаш в паника. Обещаваш ли?

— Но какво има?

Този път усети съвсем ясно притеснение в гласа й.

“Запомни: най-добрият начин да накараш някого да се паникьоса е като му кажеш да не го прави.”

— Моруина, кажи ми какво си спомняш. Бавно и спокойно.

Той усети в тона й наближаващата заплаха от истерия.

— Откъде искаш да започна?