Пропастта на опрощението

Не. Това изобщо не беше необходимо. Можеше да избира измежду предостатъчно рационални страхове, без да прибягва до сенките.

— Намираме се на седемдесет и пет километра от Пропастта на опрощението, господин главен лекар. Само след три дни, след по-малко от три дни тази катедрала ще прекоси моста. — И додаде, имитирайки тона на своя събеседник: — Честно казано, има други места, на които бих предпочела да бъда.

— Това ви притеснява, така ли?

— Не ми казвайте, че сте възхитен от тази перспектива.

— Първосвещеникът знае какво прави.

— Така ли мислите?

Зелени и розови светлини се гонеха по лицето му.

— Да — отвърна той.

— Не го вярвате. Уплашен сте не по-малко от мен, нали? Вие сте рационален човек, господин главен лекар. Нямате от неговата кръв във вените си. Знаете, че тази катедрала не може да мине по моста.

— Винаги има първи път — отговори той.

Тъй като си даваше сметка за вниманието й, той толкова се стараеше да контролира изражението си, че едно мускулче отстрани на слепоочието му започна да потрепва.

— Той желае смъртта — каза Рашмика. — Знае, че изчезванията наближават своята кулминация. Иска да бележи събитието с гръм и трясък. Какъв по-добър начин от разбиването на катедралата на пух и прах, като при това направи от себе си свят мъченик? Сега е първосвещеник, но кой може да каже дали не си е наумил да стане светец?

— Забравяте нещо — отвърна Грьолие. — Плановете му не свършват с прекосяването на моста. Той иска дългосрочна защита от ултрите. Това не може да бъде желание на човек, който планира да се самоубие след три дни. Какво друго обяснение може да има тук?

Главният лекар наистина вярваше в това, освен ако не разчиташе погрешно изражението му. Момичето започна да се пита доколко всъщност Грьолие беше запознат с онова, което ставаше в главата на Куейч.

— Видях нещо странно на идване — заяви то.

Главният лекар приглади белите си коси. Обикновено безупречно поддържани, днес те не бяха в най-добрата си форма. Рашмика се убеди, че той съвсем не беше толкова безгрижен, колкото твърдеше. Страхуваше се колкото всички останали, но не го показваше.

— Видели сте нещо ли? — повтори той.

— Към края на пътуването с кервана, след като преминахме по моста и бяхме на път за срещата с катедралите, минахме покрай огромна флотилия от машини, която се движеше на север — оборудване за изкопни работи, като онова, което се използва при разкопките на скътлърови реликви. Каквото и да беше то, бързаше нанякъде.

Грьолие присви очи.

— В това няма нищо странно. Бързали са да оправят някакъв проблем по Неизменния път, преди катедралите да са стигнали там.

— Само дето се движеха в друга посока. И каквото и да се готвеха да правят, квесторът не желаеше да говори за тях. Все едно имаше заповед да се преструва, че изобщо не съществуват.

— Това няма нищо общо с първосвещеника.

— Но нещо с такива мащаби със сигурност няма как да се случи, без той да знае за него — настоя Рашмика. — Най-вероятно дори той е дал нареждането. За какво според вас става дума? Нови скътлърови находки, за които не иска никой да научи? Нещо, което са открили и което не може да бъде оставено на обикновените миньори от селата?

— Нямам представа. — Потрепването на слепоочието му се поднови. — Нямам представа и не ме интересува. Аз отговарям за Министерството на кръвните дела и за здравето на първосвещеника. Нищо повече. Имам си предостатъчно грижи, за да се занимавам с междуцърковните конспирации. — Асансьорът потрепери и спря, Грьолие сви рамене с видимо облекчение. — Е, пристигнахме, мис Елс. А сега, ако не възразявате, е мой ред да задавам въпроси.

— Казахте, че това няма да отнеме много време.

Той се усмихна.

— Е, може би малко преувеличих.

Покани я да седне в кабинета му и й показа резултатите от кръвните й анализи, които бяха сравнени с някакъв друг образец, който не си направи труда да идентифицира.

— Вашата дарба ме заинтригува силно — започна той, като подпря брадичка върху дръжката на бастуна си и втренчи в събеседничката си своите очи с натежали клепачи и също толкова натежали торбички. — Исках да разбера дали присъства някакъв генетичен компонент. Напълно разбираемо, нали? Все пак аз съм човек на науката.

— Щом казвате.

— Проблемът е, че се натъкнах на преграда още преди да започна да търся някакви особености. — Главният лекар потупа нежно куфарчето, което беше поставил легнало върху една пейка. — Кръвта е моята страст. Винаги е била и винаги ще бъде. Генетика, клониране, каквото се сетите — всичко това в крайна сметка опира до добрата стара кръв. Сънувам я. Стремителни, бурни кървави реки. Не съм от гнусливите.

— Никога не бих си го помислила.