Пропастта на опрощението

Охраната се занимаваше с един по-възрастен мъж, който явно беше забравил кой е. Нищо чудно да е бил размразен наскоро прекалено бързо, може би при размяната на замразени товари между два кораба. Той жестикулираше срещу представителите на „Оръжие на сигурността”, като очевидно опитваше да ги накара да разберат нещо особено важно за него. Мъжът беше със сиво-бели мустаци и гъсти сиво-бели коси, прибрани назад от челото и красиво разделени на кичури. Той погледна за миг към Скорпион и погледите им се срещнаха. В изражението му имаше нещо умоляващо, изгарящо желание да осъществи контакт с друго живо същество, способно да схване затруднението му. Отчаяно искаше някой някъде да го разбере. Не непременно да му помогне — нещо в изражението му говореше за несравнимо достойнство и самоувереност, — а само за момент да признае какво чувства и да сподели този емоционален товар.

Скорпион отмести поглед, защото знаеше, че не може да му даде каквото иска. Когато погледна отново натам, процедурата около мъжа беше приключила и той бе минал през вратата, водеща нататък в кораба. Сега представителите на „Оръжие на сигурността” работеха с друга изгубена душа. На борда на “Носталгия по безкрая” вече имаше седемнайсет хиляди спящи хора. Малко вероятно беше пътищата им да се пресекат отново някога.

— Достатъчно ли видя, Скорпион? — попита Васко.

— Така ми се струва.

— Все още ли не си променил мнението си?

— Така мисля.

— Ти беше прав, Скорп. Никой не се съмнява в това. — Малинин погледна към хората, които чакаха реда си. — Сега вече всички го виждаме. Въпреки това не постъпи правилно. Рискът беше прекалено голям.

— Но Капитанът явно не мислеше така. Изненада ви, нали?

Колебанието на Васко му каза всичко, което имаше нужда да знае. Всъщност и той беше изненадан не по-малко от другите. Когато Малинин натисна спусъка на хипометричното оръжие, то действително беше произвело изстрел. Но посоката на прицелване беше променена. Вместо да унищожи совалката, то изряза с хирургическа точност мястото, където беше стъпила вълчата машина. Капитанът беше съгласен със Скорпион: совалката не беше вълчи самозванец, а човешки кораб, с леко представено инхибиторско присъствие. Очевидно първоначално пуснатото върху й семе беше съвсем малко, в противен случай совалката вече щеше да е погълната. Капитанът обаче беше разбрал, че все още има надежда. И като промени насочването на оръжието, той беше разкрил, че контролът му над вътрешните процеси на кораба е далеч по-голям, отколкото подозираха.

Васко сви рамене.

— Просто ще трябва да вземем предвид този фактор при дългосрочното си планиране. Не е нещо, с което да не можем да се справим. Корабът все пак пътува към Хела, нали? Дори Капитанът вижда, че това е мястото, където трябва да отидем.

— Все пак се опитай да не го предизвикваш — посъветва го Скорпион. — В противен случай това място може да стане малко неудобно.

— Капитанът не е проблем.

— Нито пък аз съм проблем.

— Не е задължително да стане така. Изборът зависи от теб, Скорп.

Да, наистина голям избор: да отстъпи командването, защото е неподходящ от медицинска гледна точка, или да си спаси достойнството, като бъде замразен отново. Какво му беше казал Валенсин? Следващият път шансът му да се събуди беше петдесет процента? Но дори апаратурата да не го убиеше, щеше да бъде развалина, оцеляваща само благодарение на някакъв химически импулс. Още едно пътуване до ковчега за замразяване след това и статистиката не му оставяше почти никакъв шанс.

— Все още ли не възнамеряваш да признаеш, че това е бунт? — попита той.

— Не ставай смешен — отвърна Васко. — Ценим приноса ти като един от управниците на колонията. Никой никога не е твърдял нещо друго. Ти ще продължаваш да управляваш. Просто ролята ти ще стане по-скоро консултативна.

— Да подпечатвам всичко, което ти, Уртон и останалите от твоята група решавате, това ли е следващото решение?

— Звучи ужасно цинично.

— Трябваше да те удавя, когато имах тази възможност — рече Скорпион.

— Не трябваше да го казваш. От теб научих толкова, колкото и от Клавейн.

— Познанството ти с Клавейн продължи около ден, момче.

— А твоето с него, Скорп? Двайсет, трийсет години? Нищожно на фона на неговия живот. Мислиш ли, че това действително променя нещо? Ако вземем предвид само времето, тогава ще излезе, че никой от нас не го е познавал.

— Може и да не съм го познавал — отвърна прасето, — но знам, че щеше да пощади совалката, както сторих и аз.

— Вероятно си прав, но пак щеше да е грешка. Той не беше безпогрешен, както знаеш. Не са го нарекли “Касапина от Тарзис” без причина.

— Щяхте да свалите от длъжност и него, това ли искаш да кажеш?

Васко се замисли и след това кимна.

— Той също щеше да е доста стар. Понякога мъртвото дърво просто трябва да бъде отсечено.

Ора дойде да го види, преди да го замразят отново. Застана пред майка си, събрала колене, стиснала длани. Хури приглаждаше косата й, оправяше формата на бретона й. И двете бяха в бяло.

— Съжалявам, Скорпион — промълви Ора. — Не исках да се отървават от теб.