Пропастта на опрощението

Единственият проблем беше, че всичко това не се отнасяше за прасетата. Ковчезите бяха съобразени с физиологията на стопроцентовите хора на непрощаващото ниво на клетъчната химия. Скорпион беше замразяван и преди, но всеки път ставаше въпрос за истински хазарт. Той си казваше, че шансовете му не намаляват с всяко следващо замразяване, че вероятността да умре в този ковчег не беше по-голяма, отколкото при първото му използване. Но това не беше съвсем вярно. Сега беше много по-стар. Тялото му беше по-слабо, отколкото при последното му преминаване през процеса. Всички бяха свенливи, когато ставаше дума за твърдите цифри — дали вероятността да не излезе жив беше десет, двайсет или трийсет процента; отказът им обаче да обсъждат въпроса го притесняваше повече, отколкото би го притеснила студената преценка на риска. Тогава поне можеше да сравни двата риска: да бъде замразен или да остане буден през цялото пътуване. След пет-шест години корабно време той щеше да стане на петдесет и пет или петдесет и шест години. Как изглеждаше уравнението на фона на трийсетте процента вероятност да не излезе жив от замразеното състояние? Решението нямаше да бъде лесно — като прасе, той нямаше гаранция, че ще доживее шейсетия си рожден ден дори при нормални обстоятелства. Пълното разкриване на фактите обаче щеше да му позволи да направи обмислен избор. Но онова, което го привличаше към ковчега беше желанието да пропусне времето на пътуването. По дяволите риска; трябваше да сложи край на чакането. Трябваше да разбере дали си заслужава да си изгубят времето, за да се доберат до Хела.

И преди това, разбира се, трябваше да разбере дали не е допуснал ужасна грешка, като убеди кораба първо да отидат на Йелоустоун.

Мислите го върнаха към сипещата се от дланта му прах върху масата и за това как после се бе насочила към буквата “Й”, а не към “X”. Само след минути това бе потвърдено: корабът започна да прави бавен завой, за да ги отведе към Епсилон Еридани, вместо към мъждивата, непозната звезда Писциум 107.

Решението на Капитана го изпълни с радост, но същевременно го уплаши. Капитанът се беше съобразил с възгледа на малцинството, вместо с демократичното желание на управниците. Това устройваше Скорпион, но той не можеше да не се пита как щеше да се почувства, ако капитанът бе взел страната на другите. Едно беше да знае, че има съюзник в лицето на Джон Браниган. Съвсем друго щеше да е усещането, че е затворник на кораба.

— Не е прекалено късно — каза Хури. — Можеш да спреш и да прекараш пътуването буден.

— Ти това ли възнамеряваш да направиш?

— Поне докато Ора поотрасне.

Момичето се засмя.

— Не мога да поема този риск — отвърна Скорпион. — Може и да не изкарам до края на пътуването, ако не ме замразят. Пет-шест години може да не са кой знае какво за теб, но са солидна част от моя живот.

— Може да не бъде толкова много, ако успеят да накарат новите машини да проработят. Субективното ни време до Йелоустоун може да бъде само две години.

— Пак е прекалено дълго от моя гледна точка.

— Толкова ли те притеснява това? Доколкото си спомням, беше казал, че никога не мислиш кой знае колко за бъдещето.

— Така е. Сега знаеш защо.

Тя се приближи още до черния шкаф, отпусна се на коляно и обърна Ора с лице към него.

— Тя мисли, че не постъпваме правилно — произнесе Ана. — Усещам го. Наистина смята, че трябва да тръгнем направо към Хела.

— В крайна сметка ще стигнем там. Ако Джон реши.

Насочи вниманието си към Ора, вгледа се в златистокафявите й очи. Очакваше детето да трепне, но то издържа погледа му почти без да мигне.

— Сенки — каза то с напевното си гукане и глас, който изглеждаше винаги на ръба на смеха. — Преговаряне със сенки.

— Не вярвам в преговорите — отговори Скорпион. — Те не носят нищо друго, освен море от болка.

— Може би е време да промениш мнението си — отбеляза Хури.

Хури и дъщеря й го оставиха сам с техниците. Посещението им го беше зарадвало, но сега се зарадва не по-малко от възможността да сложи ред в мислите си и да се увери, че не е забравил някое от важните неща. Едно от тях имаше особено значение за него. Все още не беше предал на никого личния разговор, който бе провел с Рьомонтоар непосредствено преди заминаването му. Той не беше записан и конджоинърът не му беше дал почти нищо освен думите си: никакви факти, никакви доказателства, само парче прозрачен бял материал, достатъчно малко, за да се побере в джоба му.

Сега този пропуск започваше да му тежи. Правилно ли беше да не каже на Ора и майка й за съмненията на Рьомонтоар? В крайна сметка той го беше оставил сам да вземе решението, доказателство за доверието му в Скорпион.

Сега обаче товарът на това доверие му се стори прекалено голям.