Пропастта на опрощението

Инструментът не нападал хората, нито показвал по някакъв начин, че ги разпознава. С безумието и стихийността на горски пожар, той разкъсвал материята, превръщайки светове в облаци от чакъл, каменни люспи и лед, обграждащи цели звезди. Огледала в рояците от машини привличали звездната светлина, фокусирайки даващата живот енергия към носещите се песъчинки и камъни. Прозрачни мембрани улавяли тази енергия около всяко камъче и правели възможно развитието на подобни на мехурчета екологии. В тези топли, смарагдовозелени джобове хората можели да оцеляват, ако поискали да го направят. Това обаче бил единственият им избор и дори тогава било възможно да водят само определен вид съществуване. Единствената им друга възможност била бягството: те не можели да спрат напредването на трансформиращите машини, а само да бягат непрестанно от носещата се вълна. Можели само да наблюдават как трансформиращият огън изяжда огромната им цивилизация за едно премигване на космическото време, докато рояците стимулирана от машините жива материя превръщали звездите в зелени фенери.

Тя бягали и бягали. Търсели спасение в сателитни галактики и в продължение на няколко милиона години дори решили, че са в безопасност. Но машините в крайна сметка се добрали до сателитите и подновили същия изтощително бавен процес на консумиране на звезди. Хората побягнали отново, но никога не стигали достатъчно далеч, никога достатъчно бързо. Никакви оръжия не вършели работа: те или вредели повече от главнята, или допринасяли за още по-бързото й разпространение. Трансформиращите машини еволюирали и ставали все по-гъвкави и умни. Едно нещо обаче не се променило никога: главната им задача оставала раздробяването на светове и преобразуването им в милиарди яркозелени парчета.

Те били създадени да вършат нещо и точно това щели да правят винаги.

Сега, в самия край на своята история, хората започнали да бягат толкова бързо, колкото било възможно. Били използвали всяка ниша. Не можели да се върнат назад, не можели да се споразумеят с машините. Трансформираните галактики вече не били годни за живот, химическият им състав бил пагубно променен, екологичното равновесие между живота и смъртта било нарушено от дейността на машините. Излезлите от контрол оръжия, създадени първоначално да разгромят машините, се превръщали в не по-малка опасност от първоначалния проблем.

И така хората търсели непрестанно изход. След като не им позволявали да живеят в своя свят, може би бил дошъл моментът да помислят как да се озоват в друг.

За щастие това не се оказало толкова невъзможно, колкото изглеждало.

В съня си Рашмика се запозна с теорията за брейн-световете. Тя напомняше халюцинация: кадифени завеси от светлосенки се накъдряха на вълнички в съзнанието й с унесеността на буря при зазоряване. Успя да разбере следното: всичко във видимия свят, всичко, което виждаше — от собствената си длан до “Лейди Моруина”, от Хела до най-далечната галактика, която бяха в състояние да наблюдават, — беше впримчено в един брейн, като шарка, втъкана в платно. Кварки и електрони, фотони и неутрино — всичко, от което се състоеше светът, в който тя живееше и дишаше, включително и тя самата, беше принудено да се движи по повърхността само на този брейн.

Но самият брейн бе само един от многото паралелни листове, носещи се в пространство с много измерения, наречено “цялото”. Листите бяха поставени близо един до друг, бяха равни, може би дори свързани в краищата като сгъната музикална програма на необозрим космически инструмент-оркестър. Някои от тях имаха съвсем различни свойства: въпреки че във всеки важаха същите фундаментални природни правила, силните страни на двойните константи — и оттам свойствата на макроскопичната вселена — зависеха от мястото на съответния брейн в цялото. Животът в далечните брейнове беше странен и чудноват, разбира се, при условие че физическите условия позволяваха развитието на нещо толкова сложно като него. Навсякъде имаше точки, където листите се допираха едни в други и в резултат на техните сблъсъци във всеки брейн се пораждаха първоначални събития, които изглеждаха като Големия взрив на традиционната космология.

Ако локалният брейн бъдеше свързан с друг, точката на прегъване се намираше на космическо разстояние отвъд дори скалата за разстояния на Хъбъл. Там обаче нищо не пречеше на материята и радиацията да осъществят пътуването си около точката на прегъване. Ако пътуването се извършеше достатъчно бързо по повърхността на един от тези свързани брейнове — с невъобразима скорост, далече отвъд конвенционалния свят на материя и светлина, — в крайна сметка се стигаше до най-близкия брейн в многоизмерната празнота на цялото.

Рашмика не можеше да види топологичната връзка между своя брейн и брейна на сенките. Свързани ли бяха, или отделени? Сенките умишлено ли не даваха тази информация, или тя просто не беше известна и на тях?

Вероятно това нямаше значение.