Пропастта на опрощението

Онова, което имаше значение, единственото, което имаше значение, беше, че съществува начин за изпращане на сигнали през цялото. Гравитацията не беше като другите елементи на нейния свят: тя беше несъвършено свързана с даден брейн. Това можеше да изисква дълга обиколка — просмукване през даден брейн като бавно разпространяващо се петно от вино — но можеше също така да изтече директно, използвайки пряк път през цялото.

Хората — сенките, както осъзна сега — бяха използвали гравитацията, за да изпращат съобщения през цялото, от брейн към брейн. И с обичайното си търпение — качеството, което не можеше да им бъде отречено — бяха изчакали някой да им отговори.

И най-сетне някой беше отговорил. Това бяха скътлърите, друг вид, пътуващ сред звездите. Тяхната история беше несравнимо по-кратка от историята на сенките: бяха минали само няколко милиона години, откакто бяха подали глави от света, в който бяха родени, в едно самотно кътче на галактиката. Те бяха странен вид поради чудноватия обичай да разменят части от телата си и крайната си погнуса от подобието и дублирането. Тяхната култура беше непроницаемо особена: нищо в нея не изглеждаше логично на който и да било от другите видове, с които се бяха срещали. Поради това търговията им не беше развита, не бяха създали здрави връзки с другите общества и съответно не знаеха почти нищо за тях. Живееха на студени светове и предпочитаха луните на газови гиганти. Изолираха се от другите и нямаха амбиции освен скромното заселване на неколкостотин системи в локалния си галактически сектор. Тъй като бяха самотници по природа, привлякоха вниманието на инхибиторите сравнително по-късно.

Но това не промени нищо. Инхибиторите не правеха разлика между кротки и агресивни: правилата бяха еднакви за всички. По времето, когато бе осъществен контактът със сенките, скътлърите бяха почти напълно унищожени. Затова не е нужно да се уточнява, че бяха готови на всичко.

Сенките се запознаха с мъките на скътлърите. Те слушаха, развеселени, историите за заличаването на цели видове от черните машини.

“Ние можем да помогнем” — казаха те.

По онова време бяха в състояние единствено да предават съобщения из цялото, но със съдействието на скътлърите можеха да извършат много повече: големият приемник на гравитационни сигнали, построен от тях, за да приемат посланията на сенките, имаше потенциал да позволи физическа намеса. В сърцевината си имаше синтезатор на маса, способен да строи твърди обекти според предадени до него планове. Подобно на приемника, синтезаторът беше стара технология от галактическо ниво. Той се захранваше с богатите на метали останки от газовия гигант, разкъсан на парчета за създаването на приемника. Но въпреки своята простота синтезаторът имаше многостранно приложение. Можеше да бъде програмиран да произвежда вместилища за сенките: празни, почти безсмъртни тела-машини, в които те можеха да съхраняват своите личности. За сенките, така или иначе вече въплътени в машини в своята страна на цялото, това не беше кой знае каква жертва.

Но скътлърите, които бяха изключително предпазлив вид, бяха инсталирали умни пазители, тъй като си даваха сметка за опасността от физическа намеса, достигаща от един брейн до друг. Синтезаторът на маса не можеше да се активира дистанционно, от брейна, в който се намираха сенките. Само скътлърите можеха да го включат и да им позволят да започнат да колонизират тази страна на цялото. Сенките нямаха интерес да превземат цялата галактика, поне така твърдяха, а само да създадат малка, независима общност по-далеч от опасността, направила необитаем техния брейн-свят.

В замяна обещаха на скътлърите да ги снабдят със средство да разгромят инхибиторите.

От скътлърите се искаше единствено да включат синтезатора на маса и да дадат възможност на сенките да се придвижат през цялото.

Рашмика се събуди. Навън беше ден и витражите по прозореца образуваха разноцветни ромбове по влажната й възглавница. Остана да лежи известно време, потопена в цветове, полюшвана от поклащането на “Лейди Моруина”. Чувстваше се така, сякаш се събужда от дълбок сън, но същевременно беше изтощена и изпитваше отчаяна нужда от няколко часа забрава без сънища. Гласът беше изчезнал, но тя не се съмняваше, че ще се върне. Нито изпитваше дори капчица съмнение, че е истински, както и че неговата история е вярна.

Сега поне беше малко по-ориентирана в ситуацията. На скътлърите беше даден шанс да избегнат унищожението, но цената за това беше да отворят вратата за сенките. И те почти го бяха направили, но в последния момент не бяха успели да проявят чак такова доверие. Сенките бяха останали от своята страна на цялото; скътлърите бяха унищожени.