Пропастта на опрощението

[Мислиш ли, че не сме опитвали, Рашмика? Мислиш ли, че не сме посветили часове на опити да го разубедим? Но на него не му пука за нас. Той предпочита да не съществуваме. Понякога дори успява да убеди сам себе си, че не съществуваме. Когато катедралата падне от моста или мостът се срути, ние ще бъдем унищожени. Той ще позволи това да се случи, тъй като тогава вече няма да трябва да мисли повече за нас.]

— Не мога да ви помогна — отвърна Рашмика. — Не искам да ви помагам. Вие ме плашите. Дори не знам какво сте и откъде сте.

[Знаеш повече, отколкото си мислиш] — каза гласът. — [Ти дойде тук, за да намериш нас, не Куейч.]

— Не ставайте глупави.

[Ние знаем коя си, Рашмика, или по-скоро знаем коя не си. Онази машинария в главата ти, спомняш ли си? Откъде идва всичко?]

— Не знам нищо за никаква машинария.

[Ами твоите спомени… не ти ли се струва понякога, че принадлежат на някой друг? Чухме разговора ти с първосвещеника. Чухме те като говореше за амарантинците и за спомените ти за Ризургам.]

— Това беше случайно изпускане. Нямах предвид…

[Имаше предвид всяка дума, просто все още не си даваш сметка. Ти си несравнимо повече от това, което си мислиш, Рашмика. Докъде се простират всъщност спомените ти за живота на Хела? Девет години назад? Не много повече, подозираме. А какво имаше преди?]

— Престанете да говорите така.

Гласът не й обърна внимание.

[Ти не си това, което изглеждаш. Тези спомени за живот на Хела са присадени, нищо повече. Под тях се намира нещо съвсем друго. В продължение на девет години те ти вършиха добра работа, като ти позволяваха да се движиш сред тези хора, сякаш си родена сред тях. Илюзията беше толкова съвършена, толкова безупречна, че дори ти не заподозря нищо. Но през цялото време истинската ти мисия се намираше дълбоко в твоето съзнание. Ти чакаше нещо: определено стечение на събитията. Точно това те доведе от полупустинните земи до Неизменния път. Сега, когато наближава краят на твоите търсения, ти започваш да излизаш от сънното си състояние. Започваш да си спомняш коя си в действителност и това те вълнува и ужасява в еднаква степен.]

— Моята мисия ли? — възкликна Рашмика, като едва се сдържа да не се разсмее на целия този абсурд.

[Да осъществиш контакт с нас] — обясни гласът, — [сенките. Тези, с които беше изпратена да преговаряш.]

— Кои сте вие? — попита едва чуто тя. — Моля ви, кажете ми.

[Затваряй очи и заспивай, момиченце. Ще ни сънуваш и тогава ще разбереш всичко.]

Рашмика заспа. Сънува сенки и много други неща. Сънят й беше от този тип, който винаги беше свързвала с повърхностното спане и треската: геометричен и абстрактен, с твърде много повторения, изпълнен с необясними ужаси и екстази. Това беше сън на обсебените от духове хора.

Те бяха далеч, толкова далеч, че разстоянието, което ги делеше от познатия свят — като време и пространство — беше необозримо, отвъд всяка разумна представа за мярка. Но те бяха хора, в известен смисъл. Бяха живели и мечтали, и имаха история, която беше нещо като сън: стигаща невъобразимо далеч, невъобразимо сложна, епос, станал прекалено дълъг, за да може да се разкаже. Всичко, което беше нужно да знае — всичко, което можеше да узнае сега, беше следното: те бяха стигнали до момент, когато спомените им за междузвездната колонизация в човешки мащаби бяха станали толкова далечни, толкова неясни и избледнели от времето, че сякаш се бяха слели с най-ранната им предистория и беше почти невъзможно да бъдат отделени от едва мъждукащите възпоменания за предците, палещи огън и носещи улова си.

Те бяха колонизирали шепа звезди, после — своята галактика, след това бяха колонизирали още много, много, все по-големи и по-големи територии, танцувайки от една към друга йерархична структура. Галактики, после — групи галактики, после — суперструпвания от десетки хиляди галактически групи, докато били в състояние да “прескачат” през беззвездния вакуум между отделни суперструпвания, най-големите структури на Сътворението, също като подвикващи си от върховете на дърветата човекоподобни маймуни. Бяха правили прекрасни и ужасни неща. Бяха префасонирали и самите себе си, и своя свят, и бяха направили планове за вечността.

Бяха се провалили. По време на цялата тази главозамайваща история, между отделните скокове по скалата никога не бе имало момент, през който да не бягат от нещо. Това не бяха инхибиторите или подобни на тях. Пак беше нещо като машинария, но този път по-скоро като главня, като преобразуваща, опустошителна болест, която те самите бяха пуснали на свобода. Детайлите на съня не бяха определени, но Рашмика разбра следното: през най-ранната си история те бяха направили нещо, по-скоро инструмент, отколкото оръжие, предназначен за мирни, утилитарни цели, който обаче се беше изплъзнал от техния контрол.