Пропастта на опрощението

— Тази информация просто се появи. Може би е отделил се спомен, който не е в състояние да разтълкува.

— Какво друго още се появи заедно с нея?

Ана го погледна, на път да отговори, но все още се колебаеше. Въпросът му, макар и да беше щастливо попадение, беше свършил работа.

— Усетих нещо, което ме уплаши — призна тя.

— Нещо във връзка със сенките ли?

— Да. Като преминал през вратата студ, като носещо ужас въздушно течение. — Хури сведе поглед и се взря в главата на своето бебе. — Тя също го усети.

— И това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — попита Скорпион. — Че трябва да отидем на Хела и да преговаряме с нещо, което плаши и двете ви до смърт?

— Просто посланието беше с предупреждение — поясни Ана. — То казваше да действаме предпазливо. Но казваше също така, че именно това трябва да направим.

— Сигурна ли си? — настоя Скорпион.

— Защо да не съм сигурна?

— Може да си го разтълкувала погрешно. Може би “носещото ужас въздушно течение” да е било там поради друга причина. Може би е трябвало да ни каже, че в никакъв случай не бива да имаме вземане-даване със… с въпросните сенки, каквото и да означава това.

— Може би, Скорп — отвърна Хури, — но в такъв случай защо изобщо ще споменава сенките?

— Или пък Хела — добави Васко.

Скорпион го изгледа, удължи момента.

— Свърши ли? — попита най-сетне той.

— Така мисля? — отговори младежът.

— В такъв случай смятам, че трябва да се вземе решение — заяви прасето. — Чухме всички аргументи. Можем да отидем на Хела, разчитайки евентуално там да има нещо, заслужаващо нашите усилия. Или да се отправим с този кораб към Йелоустоун и да спасим няколко хиляди живота гарантирано. Мисля, че всички сте наясно какво чувствам по този въпрос. — Кимна към буквите, които беше издълбал върху масата със стария нож на Клавейн. — Мисля, че знаете също така как би постъпил Клавейн при същите обстоятелства.

Никой не се обади.

— Има обаче един проблем — продължи Скорпион. — И проблемът е, че изборът не зависи от нас. Това не е демокрация. Единственото, което можем да направим, е да представим нашите аргументи и капитан Джон Браниган да реши.

Бръкна в един от джобовете на кожената си туника и измъкна шепата червен прах, който беше носил там дни наред.

Това беше ситно смлян железен окис, събран от една от машинните работилници — по-близко от това до марсианската почва нямаше как да намери на двайсет и седем светлинни години от Марс. Той потече измежду късите му дебели пръсти, докато той стоеше прав с протегната към центъра на масата ръка, между “Й” и “X”.

Това беше съдбоносният миг, знаеше го много добре. Ако не се случеше нищо — ако корабът не сигнализираше незабавно намеренията си, като насочеше недвусмислено прахта към едната или другата буква, с него беше свършено. Колкото и да искаше да се погрижи за нещата докрай, щеше да се провали, превръщайки се сам в повод за подигравки. Клавейн обаче никога не беше бягал от подобни моменти. Целият му живот го беше носил от един кризисен момент към друг.

Скорпион вдигна очи. Прахта беше започнала да се стича на една страна.

— Ти имаш думата сега, Джон.

Хела, 2727 година

През нощта, когато беше в стаята си, гласът се върна. Той винаги изчакваше Рашмика да остане сама и да не бъде в мансардата. Първия път все още се бе надявала това да се окаже някаква илюзия, може би ефект от куейчистките вирусни агенти, които бяха навлезли в тялото й и предизвикваха истински хаос в разума й. Гласът обаче беше прекалено разумен, за да бъде глас на лудостта, беше прекалено тих и спокоен, а думите му бяха насочени конкретно към нея и нейното затруднено положение, а не към някакъв неопределен приемник.

[Рашмика] — каза той, — [чуй ни, моля те. Кризисното време наближава.]

— Махай се — възкликна тя и зарови лице във възглавницата си.

[Нуждаем се от твоята помощ] — настояваше гласът.

Знаеше, че ако не му отговори, той ще продължи да й додява, тъй като търпението му беше безгранично.

— Моята помощ ли?

[Знаем какво възнамерява да направи с тази катедрала Куейч, че планира да мине с нея по моста. Той няма да успее, Рашмика. Мостът няма да поеме “Лейди Моруина”. Той не е предназначен да се справи дори с нещо като катедрала.]

— И вие знаете това, така ли?

[Мостът не е направен от скътлърите. Той е много по-нов. И няма да издържи Лейди Мор.]

Тя се изправи в тясното си легло и завъртя капаците, за да пусне вътре оцветената от витражите светлина. Усети грохота и поклащането от движението на катедралата, далечният напев на двигателите. Помисли си за моста, който блестеше някъде напред, деликатен като сън, нехаещ за огромната маса, която се плъзгаше бавно към него.

Какво искаше да каже гласът с думите, че бил по-нов?

— Не мога да я спра — промълви тя.

[Не е нужно да я спираш. Просто трябва да ни отведеш на сигурно място, преди да е станало прекалено късно.]

— Помолете Куейч.