Пропастта на опрощението

— Но въпреки това мога да ви използвам. Между другото, в скоро време очаквам още ултри. Ще искам мнението ви за тях, вашите прозрения и наблюдения, мис Елс. Все още сте в състояние да правите това за мен, нали?

Тя се изправи, стиснала кутията. От тона на гласа му беше станало ясно, че аудиенцията й за деня е приключила.

— Може ли да попитам едно нещо? — промълви почти със заекване тя.

— Аз ви зададох доста въпроси. Не виждам защо и вие да не го направите.

Рашмика се поколеба. Още докато оформяше въпроса в главата си, възнамеряваше той да бъде свързан с Харбин. Първосвещеникът сигурно знаеше какво се е случило с него: не му струваше нищо да разбере истината от документацията на катедралата, дори никога да не бе виждал брат й. Но сега, когато моментът беше настъпил и първосвещеникът й бе разрешил да зададе въпроса си, тя разбра, че няма сила да стигне до края. И не просто защото се страхуваше да чуе истината: тя вече подозираше каква ще бъде. Плашеше я реакцията й, когато истината се разкриеше. Ами ако се окажеше, че действително не се интересуваше от Харбин чак толкова, колкото твърдеше? Ами ако казаното от първосвещеника беше вярно и Харбин наистина беше само извинение, прикриващо истинската причина за издирванията й?

Можеше ли да понесе това?

Рашмика преглътна с усилие. Почувства се съвсем малка, съвсем сама.

— Исках да ви попитам дали сте чували за сенките — произнесе тя.

Но първосвещеникът не каза нищо. И чак сега тя си даде сметка, че той не й беше обещал да отговори.

Междузвездното пространство, 2675 година

Три дни по-късно инхибиторската група навлезе в радиуса на действие на оръжието. Техниците смятаха, че се налага да направят още някои настройки, да изследват още от пространствените му параметри. От време на време оръжието правеше нещо чудновато и плашещо, отхапваше парче от нещо близко, когато се очакваше да се заеме с отстоящ на няколко астрономически единици обект. Понякога, което беше и най-плашещото, резултатите като че ли нямаха нищо общо с вложената енергия. Това оръжие подкопаваше времето и пространството, действайки според невероятно сложни и очевидно непрекъснато променящи се правила. Нищо чудно, че вълците нямаха в арсенала си нещо от този род. Може би бяха решили, че неприятностите от него са повече от ползата. Същата логика вероятно се отнасяше и за по-бързия от светлината двигател на Скейд. Страшно много неща бяха възможни на този свят, много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Много от тях обаче бяха вредни, както на индивидуално, така и на видово/галактическо културно ниво.

Светлините обаче продължаваха да отслабват, а оръжието продължаваше да действа, докато Скорпион водеше все така несмущавано вътрешния си диалог. Оръжието може и да правеше гротескни неща със самите основи на реалността, но единственото, което го интересуваше сега, беше какво ще направи с вълците. А то бавно отхапваше хапка след хапка от преследващия ги рояк.

Той не побеждаваше. Той оцеляваше. Засега това беше достатъчно.

Увита в обичайното сребристо юрганче, Ора лежеше в скута на майка си. На Скорпион тя все още изглеждаше плашещо дребна, подобна на кукла, чието място е на закътано в някой шкаф, а не изложена на всякакви опасности във външния свят. Имаше обаче още нещо: невъзмутимо усещане за неуязвимост, от което косъмчетата на тила му настръхваха. Усети го едва сега, когато очите й се отвориха напълно. Фокусирани и светли, като очите на хищна птица, попиващи всичко наоколо. Бяха златистокафяви, осеяни със златни и бронзови петънца, както и с точици, чийто цвят наподобяваше електриково синьо. Тя не се обръщаше. Те сондираха и извличаха. Те надзираваха.

Скорпион и останалите ръководители се бяха събрали в обичайната съвещателна зала и бяха насядали около тъмната огледална повърхност на масата. Той ги изучаваше един по един, изброяваше наум своите съюзници и съперници, както и онези, които все още не се бяха определили. Можеше да разчита на Антоанет, но тя се беше върнала на Арарат. Беше сигурен, че Блъд също би гледал на нещата като него самия, не непременно защото ги обмисляше, а защото за нелоялността се искаше въображение, а въображението не беше сред силните му страни. Той вече му липсваше. Налагаше се непрекъснато да си напомня, че някогашният му заместник не е мъртъв, а е просто недосегаем.