Пропастта на опрощението

Бяха минали две седмици, откакто напуснаха Арарат. “Носталгия по безкрая” се отдалечаваше от системата на планетата с постоянно ускорение, като се плъзгаше между острите зъби на битката. През първата седмица корабът се бе отдалечил на дванайсет астрономически единици от планетата, достигайки една петдесета от скоростта на светлината. В края на втората седмица се движеше вече с една двайсет и пета от скоростта на светлината, а от Арарат я деляха почти петдесет астрономически единици. Скорпион вече усещаше това разстояние: като погледнеше назад, виждаше вместо Яркото слънце на Арарат, пе Еридани А, което ги беше топлило през последните двайсет и три години — само една доста ярка звезда, сто хиляди пъти по-бледа от това, което бяха съзирали от повърхността на планетата. Сега тя не изглеждаше по-ярка от бинарния си двойник, Бледото слънце или пе Еридани Б. Приличаха на две кехлибарени очи, изоставащи все по-назад зад лайтхъгъра, който напредваше през междузвездното пространство. Не можеше да види вълците — единствено сензорите успяваха да ги доловят едва-едва, при това с доста ограничена степен на сигурност. Нямаше обаче никакво съмнение, че те са зад тях. Трите хипометрични оръжия, с които вече разполагаха, непрекъснато правеха дупки сред преследващите ги елементи, но не бяха унищожили всички вълци.

Нямаше връщане назад. До този момент обаче курсът им се диктуваше единствено от плана на Рьомонтоар. Единствената цел на предначертаната от него траектория беше да им даде възможност да се отдалечат максимално от вълците при минимална вероятност пътищата им да се пресекат в някоя точка. Чак сега, две седмици по-късно, имаха възможност да променят курса си. Преследващите ги вълци нямаше да повлияят върху решението: Скорпион предполагаше, че в крайна сметка те ще бъдат изтребени до крак, дълго преди корабът да достигне целта си.

Изправи се и изчака да се възцари тишина. Без да казва нищо, извади ножа на Клавейн от калъфа. Приведе се и без да го включва, изряза с него два знака върху масата, по един от всяка страна на централната линия. Единият беше буквата “Й”, а другата “X”. Издълбаните в тъмния лак на масата букви имаха цвят на свинска кожа.

Всички го наблюдаваха, очаквайки от него да каже нещо. Вместо това Скорпион върна ножа в калъфа и седна на мястото си. После сплете пръсти зад врата си и кимна към Орка Круз.

Орка беше единственият останал му съюзник от дните в Казъм Сити. Тя изгледа един по един насядалите около масата, насочвайки подред към тях единственото си око. Черните й нокти драскаха по масата, докато изясняваше позицията си.

— Последните няколко седмици не бяха леки — започна Орка. — Всички бяхме принудени да жертваме едно или друго, плановете на всички ни бяха преобърнати. Някои изгубиха любимите си хора или станаха свидетели на разделянето на семействата си. Всичко, в което бяхме сигурни само преди месец, беше разбито на пух и прах. Навлизаме все по-дълбоко в непозната територия и не разполагаме с карта. Още по-зле — човекът, на когото имахме доверие, човекът, който щеше да прозре верния път, вече не е с нас. — Тя вторачи погледа си в Скорпион и изчака всички да погледнат към него. — Но въпреки всичко пак имаме лидер — продължи Орка. — Въпреки всичко имаме дяволски добър лидер, на когото Клавейн вярваше достатъчно, за да му повери управлението на Арарат по време на своето отсъствие. Човек, на когото би трябвало да се доверим да ни води, сега повече от всякога. Клавейн имаше вяра в неговата преценка. Мисля, че е време да последваме примера на стареца.

Уртон от „Оръжие на сигурността” поклати глава.

— Всичко това звучи добре, Орка. Никой от нас няма проблем с лидерството на Скорпион. — Тя произнесе думата “лидерство” силно натъртено, давайки възможност на присъстващите сами да си направят изводите какви проблеми можеха да имат с прасето. — Сега обаче искаме да чуем къде според теб би трябвало да отидем.

— Съвсем просто е — отвърна Орка Круз. — Трябва да отидем на Хела.

Уртон опита неуспешно да прикрие изненадата си.

— В такъв случай сме единодушни.

— Но само след като минем през Йелоустоун — допълни Круз. — Хела е… доста рисковано начинание, в най-добрия случай. Нямаме представа какво ще заварим там, ако изобщо има нещо. Затова пък знаем, че можем да спечелим от минаването си през Йелоустоун. Имаме капацитет да вземем още десетки хиляди замразени. Без проблеми още сто и петдесет хиляди. Става въпрос за човешки живот, Уртон. Там има хора, които можем да спасим. Съдбата ни дари с този кораб. Трябва да направим нещо с него.

— Вече евакуирахме системата Ризургам — отговори Уртон. — Да не говорим за седемнайсетте хиляди души от тази система. Ако питате мен, това е достатъчно.

— Подобно нещо никога не е достатъчно — заяви Круз.

Уртон махна с ръка през масата.

— Забравяш нещо. Системите в сърцевината на галактиката бъкат от ултри. Във всяка система, която ти дойде наум, има десетки, стотици кораби със същия капацитет за пренос на замразени хора, който има и “Безкраят”.