Пропастта на опрощението

— Тук е станало нещо различно — настоя момичето. — Случилото се със скътлърите не е същото като случилото се с амарантинците или с която и да било от другите мъртви култури.

— Това ли е същината на вашето мнение?

— Мисля, че ще ни е от полза да знаем какво е станало — каза Рашмика и почука с нокти по капака на кутията. — Те са били изтребени, но никъде не личат отличителните белези на инхибиторите. Онзи, който е направил това, не е оставил почти никакви улики.

— Може би инхибиторите са бързали. Може би е било достатъчно, че са премахнали скътлърите, за да не се тревожат за останалите от тях културни придобивки.

— Те не действат така. Знам какво са направили с амарантинците. На Ризургам не е оцеляло нищо, което не се е намирало на десетки метри под скалите, умишлено поставено там. Знам какво е представлявало това, господин първосвещеник: била съм там.

Светлината се отрази в инструментите, които държаха очите му вечно отворени, когато той се обърна към нея.

— Били сте там?

— Исках да кажа — побърза да се поправи тя, — че съм чела толкова много за това и толкова съм размишлявала върху него, сякаш съм била там.

Потръпна: когато беше изрекла думите, бе изпитала абсолютната убеденост, че са верни.

— Проблемът е — рече Куейч, — че ако отстраним инхибиторите като вероятен агент в унищожението на Хела, трябва да бъде намерен друг отговорен за станалото. От философска гледна точка ние не обичаме да действаме така.

— Може и да не е елегантно — отвърна Рашмика, — но ако истината налага да се приеме наличието на друго… всъщност на трето действащо лице, би трябвало да имаме смелост да приемем доказателствата.

— И вие имате представа кое може да е въпросното трето действащо лице, доколкото разбирам?

Тя не се удържа и хвърли поглед към запоения скафандър. Първосвещеникът надали щеше да забележи това неволно отклонение на вниманието й, но въпреки това се ядоса на себе си. Чудесно щеше да е, ако можеше да контролира собствените си реакции така добре, както умееше да разчита другите хора.

— Нямам. Но имам известни подозрения.

Кушетката на първосвещеника се размърда и през огледалата премина вълна от съответни движения.

— Когато ми съобщи за първи път за вас — когато се появи вероятност да ми бъдете от полза, — Грьолие каза, че сте тръгнали на нещо като личен кръстоносен поход.

— Така ли?

— Според него той бил свързан с брат ви. Вярно ли е?

— Брат ми тръгна за катедралите — отвърна момичето.

— И вие се страхувахте за него, тревожихте се, защото известно време нямахте вести от него, и решихте да тръгнете по следите му. Това ли е историята?

Нещо в начина, по който произнесе “история”, не й допадна.

— Защо да не е това?

— Защото се питам доколко всъщност ви интересува брат ви. Наистина ли той е причината да изминете целия този път, Рашмика, или той просто ви даде възможност да оправдаете търсенията си, за да не изглеждат толкова тщеславни?

— Не знам какво имате предвид.

— Мисля, че сте се отказали от брат си още преди години. Мисля, че в сърцето си вече сте знаели, че него го няма. Онова, което ви интересува всъщност, са скътлърите и вашите идеи за тях.

— Това е нелепо.

— Тази връзка писма говори друго. Говори за мания, пуснала дълбоки корени, доста непривична за едно дете.

— Дойдох тук заради Харбин.

Той говореше със спокойната настойчивост на учител по латински, наблягащ върху някаква граматическа особеност.

— Дошла си тук заради мен, Рашмика. Дошла си на Пътя с намерението да се изкачиш до върха на управлението на катедралата, убедена, че само аз мога да дам отговор на твоите въпроси, отговорите, за които копнееш като наркоманка.

— Не аз се поканих тук — отговори тя с подобна на неговата настойчивост. — Вие ме доведохте тук, от “Желязната Катрин”.

— Ти щеше да намериш начин да стигнеш тук рано или късно, като къртица, която си пробива път до повърхността. Щеше да станеш полезна в някоя изследователска група и оттам да се свържеш с мен. Това щеше да ти отнеме месеци, може би — години. Но Грьолие — благословено да е подлото му сърчице — ускори нещо, което вече беше започнало.

— Лъжете се — заяви тя, усещайки, че ръцете й треперят. — Не съм искала да ви видя. Не исках да идвам тук. Защо това би означавало толкова много за мен?

— Защото си си набила в главата, че аз знам някои неща. Неща, които биха променили едно-друго.

Тя заопипва масата за кутията, без да поглежда натам.

— Ще я взема — обяви Рашмика. — Все пак тя си е моя.

— Писмата са твои. А кутията можеш да задържиш.

— Значи вече е свършено?

Той я погледна изненадано.

— Свършено ли, мис Елс?

— Споразумението. Периодът на службата ми.

— Не виждам защо да е свършено — отвърна първосвещеникът. — Както отбелязахте сама, никой не ви е задължавал да споменавате за интересите си към скътлърите. Не е извършено престъпление; не е предадена ничия вяра.

Дланите й оставяха потни петна по кутията. Не беше очаквала, че ще й позволи да я задържи. Цялата тази изгубена кореспонденция: тъжни, искрени послания от някогашната й личност към нейното настояще.

— Мислех, че ще останете недоволен — промълви тя.