Пропастта на опрощението

Когато се изтеглеше напълно въздуха от камерата, специално реле позволяваше на външната врата да се отвори. Рашмика я натисна силно, но не се случи нищо. После вратата помръдна — сантиметър по сантиметър, но това бе достатъчно ослепителноярката дневна светлина да нахлуе вътре. Момичето натисна по-силно и вратата се отмести по-високо. Рашмика се промуши през нея и след малко се озова на повърхността. Сега видя, че вратата е покрита с дебел два-три сантиметра лед, явно съвсем скорошен. На Хела валеше сняг, особено когато гейзерите Келда или Рагнарок бяха активни.

Часовникът в къщата показваше, че се зазорява. Селяните все още живееха според двайсет и шест часовото денонощие — много от тях бяха междузвездни бежанци от Йелоустоун, въпреки че Хела беше съвсем различен свят със свои сложни цикли. Денят на Хела беше дълъг всъщност около четирийсет часа — времето, необходимо да направи една пълна обиколка около своя свят майка, газовия гигант Халдора. Тъй като наклонът на луната спрямо равнината на орбитата й беше в основата си нула, всички точки на повърхността оставаха в мрак по двайсет часа при всяка обиколка. Полупустинната област Вигрид сега се намираше от осветената страна и щеше да остане в нея още седем часа. На Хела нощта беше друг вид, тъй като веднъж при обиколката си около Халдора луната се завърташе в сянката на газовия гигант. Но тази кратка нощ траеше само два часа, достатъчно малко, за да бъде от някакво значение за селяните. Във всеки момент вероятността луната да бъде извън сянката на Халдора беше много по-голяма от вероятността да се намира в нея.

След секунди визьорът на Рашмика компенсира блясъка и тя успя да види къде се намира. Извади краката си от дупката и внимателно затвори вратата на повърхността, след което я заключи, така че да започне изравняването на налягането в междинната камера. Може би родителите й чакаха долу, но дори в такъв случай нямаше как да се доберат до повърхността преди да минат поне две минути, даже вече да бяха облекли костюмите си. Още време щеше да им бъде необходимо, докато се придвижат по обществените тунели, за да стигнат до следващия най-близък изход към повърхността.

Рашмика се изправи и тръгна забързано, но, както се надяваше, без да създава впечатление, че е обзета от паника. Беше й провървяло: вместо да прекоси петдесетина метра лед, по който никой преди нея не бе стъпвал, в резултат на което следите й в началото щяха да бъдат различени без никакъв проблем, сега се оказа, че друг беше минал оттук наскоро и следите му се губеха в посока различна от тази, в която тя смяташе да поеме. Който и да я проследеше, нямаше да знае кои стъпки да последва. Сигурно бяха на майка й, тъй като отпечатъците от обувките бяха прекалено малки, за да са на баща й. Но по каква работа бе тръгнала тя? Този въпрос смути Рашмика за момент, защото не помнеше някой да бе споменавал, че смята да излиза на повърхността тези дни.

Всъщност това нямаше значение: със сигурност имаше някакво невинно обяснение. Трябваше да мисли за предостатъчно неща, без да добавя нови тревоги към досегашните.

Момичето следваше обиколна пътека между черните вертикални радиаторни панели, коленичилите оранжеви купчини генератори или навигационни транспондери и меките, покрити със сняг очертания на паркираните айсджамъри. Беше се оказала права за следите, защото, когато погледна назад, бе невъзможно да отдели своите от оставените преди това стъпки.

Заобиколи купчина радиаторни ребра и го видя; изглеждаше като останалите паркирани айсджамъри, с тази разлика, че снегът се бе разтопил от радиатора над защитната обвивка на двигателя. Беше прекалено светло, за да разбере дали вътре в машината светлините бяха запалени. На предното стъкло се виждаха ветрилообразни прозрачни участъци, където механичните чистачки бяха изчистили снега. Стори й се, че вижда движещи се фигури зад стъклото.

Рашмика заобиколи ниския кривокрак джамър. Черният цвят на наподобяващия му лодка корпус се освежаваше само от бляскавия мотив отстрани — навита на кълбо змия. Самотният преден крак завършваше с широка ска със завити нагоре краища, докато ските на двата задни крака бяха по-малки. Рашмика се запита дали това бе нужната машина. Щеше да бъде доста глупаво да сгреши точно сега. Беше сигурна, че в селото няма човек, който не би я познал дори така, скрита под костюма си.

Указанията на Крозе обаче бяха съвсем конкретни. Момичето забеляза с облекчение, че рампата за качване в машината я очаква, спусната върху снега. Изкачи полегатия огъващ се метален къс и почука учтиво на външната врата на джамъра. След изпълнен с агония миг вратата се плъзна и разкри херметическа камера. Рашмика се пъхна в нея — там имаше място само за един човек.

По канала за връзка на шлема до ушите й достигна мъжки глас — гласът на Крозе.

— Да?

— Аз съм.

— Кой е “аз”?

— Рашмика — отговори тя. — Рашмика Елс.

Последвалата пауза бе изпълнена с напрежение за нея и я накара да реши, че все пак действително бе допуснала грешка. Но в този момент мъжкият глас прозвуча отново: