Пропастта на опрощението

— Все още не е късно да промениш решението си.

— Мисля, че е.

— Можеш да се върнеш вкъщи.

— Родителите ми няма да останат особено доволни, че съм стигнала толкова далеч.

— Така е — съгласи се мъжът, — съмнявам се, че ще се зарадват. Но аз познавам родителите ти и се съмнявам и че ще те накажат особено строго.

Той имаше право, но момичето не желаеше да му напомнят за това точно сега. Седмици наред се бе подготвяло психически за този момент и последното, от което се нуждаеше, беше разумен довод да се откаже точно сега.

Рашмика почука отново на вътрешната врата; удари доста силно с металната си ръкавица.

— Ще ме пуснеш ли да вляза или не?

— Просто исках да се уверя, че си сигурна. Излезем ли веднъж от селото, няма да се върнем, преди да се срещнем с кервана. Това не подлежи на обсъждане и промяна. Влизай вътре, приета си за участник в тридневното пътуване. Шестдневно, ако решиш да се върнеш с нас. Никакво вайкане и хленчене няма да ме накара да се върна.

— Чакала съм осем години — поясни момичето. — Още три дни няма да ме убият.

Той се засмя или изкиска, не беше сигурна точно какво.

— Знаеш ли, почти ти повярвах.

— Би трябвало да ми повярваш. Нали не си забравил, че аз съм момичето, което никога не лъже?

Външната врата се затвори, като я притисна още малко в тясното пространство на междинната камера. Въздухът започна да нахлува през решетките. В същия момент тя усети движение — меко и ритмично, като от бебешка люлка. Джамърът бе потеглил, тласкан напред от задните ски.

Рашмика смяташе, че бягството й бе започнало от мига, в който се бе измъкнала крадешком от леглото си, но едва сега истински осъзна ставащото.

Когато вътрешната врата я пусна да влезе вътре, тя вдигна рязко шлема от главата си и го закачи послушно до другите три, които вече висяха на предназначеното за тази цел място. Отвън джамърът изглеждаше прилично голям, но беше забравила каква част от вътрешността му е заета от двигателите, генераторите, резервоарите с гориво, апаратурата за поддържане на живота на хората в него и рафтове за товарите. Вътре беше тясно и шумно, а въздухът беше такъв, че й се прииска да си сложи отново шлема.

Джамърът се наклони и потегли встрани. През един от прозорците момичето видя как ослепително белият пейзаж се накланя. Рашмика посегна, за да се хване за нещо, и тъкмо се канеше да отиде някъде отпред, когато в полезрението й се появи някаква фигура.

Беше синът на Крозе, Кълвър. Носеше изцапан охреножълт гащеризон и от многобройните му джобове стърчаха всевъзможни инструменти. Беше една-две години по-малък от Рашмика, русокос и с вид на перманентно недохранен. Огледа я похотливо.

— Все пак реши да останеш на борда, а? Много добре. Сега ще имаме възможност да се опознаем малко по-добре, нали?

— Става дума само за три дни, Кълвър. Недей да градиш някакви планове.

— Ще ти помогна да свалиш този костюм, после можем да отидем отпред. В момента татко е зает с управлението на машината. На излизане от селото трябва да заобиколим, за да избегнем кратера. Затова теренът е малко неравен.

— Ще се справя сама с костюма си, благодаря. — Рашмика кимна насърчително към кабината на айсджамъра. — Защо не се върнеш да видиш дали татко ти няма нужда от помощ?

— Няма нужда от помощ. Майка ми също е там.

На лицето на Рашмика засия одобрителна усмивка.

— Е, сигурно се радваш, че тя е тук, за да пази и двама ви от неприятности. А, Кълвър?

— Тя няма нищо против това, с което сме се захванали, стига да не се разчува. — Машината се наклони отново, момичето залитна и се удари в металната стена. — Между другото, тя се прави, че не вижда почти нищо.

— Така чух и аз. Е, наистина трябва да сваля този костюм… би ли ми казал къде ще спя?

Кълвър й посочи миниатюрното пространство между два пулсиращи генератора. Там имаше мръсен матрак, възглавница и одеяло, направени от хлъзгава, ватирана сребриста материя. Имаше и завеса, която можеше да дърпа, ако желае да се изолира.

— Надявам се не си очаквала лукс — рече Кълвър.

— Очаквах най-лошото.

Момчето се помайваше.

— Сигурна ли си, че не искаш помощ, за да свалиш това нещо?

— Ще се справя сама, благодаря.

— Нали имаш какво да сложиш после?

— Това, което нося под костюма и тук. — И тя потупа чантата си, пъхната под раницата с животоподдържащата апаратура. Под плата й усети твърдия ръб на компютърния бележник. — Нали не мислиш сериозно, че съм забравила да си взема дрехи?

— Не — отвърна начумерено Кълвър.

— Добре. А сега защо не изтичаш да кажеш на родителите си, че съм жива и здрава? И моля те, дай им да разберат, че колкото по-скоро излезем от село, толкова по-щастлива ще се чувствам.

— Движим се толкова бързо, колкото можем.

— Всъщност точно това ме притеснява.

— Ти бързаш, така ли?

— Да, ще ми се да стигна до катедралите колкото се може по-скоро.

Кълвър я изгледа.

— Нещо с религията ли?

— Не точно — отговори Рашмика. — По-скоро семейни дела, с които трябва да се заема.

Писциум 107, 2615 година

Куейч се събуди, тялото му се намираше в тъмна, отговаряща точно на формите му кухина.