Пропастта на опрощението

Тя обаче прие това с гордост и твърдоглавие, типични за обитателите на полупустинните земи. Те наистина бяха принудени да живеят при трудности, непознати за живеещите около Пътя. Вярно беше, че малцина от тях бяха истински вярващи. Дори имащите вяра често ги налягаха съмнения. Обикновено именно съмнението ги беше накарало да отидат да живеят по тези места, да търсят отговори на измъчващите ги въпроси. Но въпреки лишенията, селяните не се отказваха от този начин на живот. Те предпочитаха да живеят и да обичат така, както им харесва и гледаха на най-набожните общности около Пътя с високомерно чувство за морално превъзходство.

Рашмика стигна до последното помещение на дома си, а тежката чанта се удряше постоянно в кръста й. Къщата беше притихнала, но тя бе убедена, че е достатъчно да застане неподвижно и безшумно и да се заслуша внимателно, за да дочуе на почти подсъзнателно ниво тътена от далечни изкопни работи — смътният отзвук от пробиването, копаенето и изваждането на пръстта и камъните достигаше до слуха й през виещите се километри и километри тунели. От време на време се долавяше залп от удари на чукове или приглушено сгромолясване. Тези звуци й бяха толкова познати, че никога не смущаваха съня й; по-скоро прекратяването на миньорските работи щеше да я събуди. Сега обаче й се искаше те да бъдат по-силни, за да прикрият шумовете, които щеше неизбежно да издаде при излизането си.

Последната стая имаше две врати. Едната водеше хоризонтално към по-широката мрежа от тунели, която свързваше много къщи и общински помещения. Другата врата беше на тавана и беше заградена от перила. Сега именно тя беше отворена към тъмното пространство над нея. Рашмика отвори шкафчето в гладката извивка на стената и извади костюма си, предназначен за излизане на повърхността, като внимаваше да не удари шлема и раницата в другите три костюма, висящи на същата въртяща се окачалка. Обличаше костюма три пъти годишно по време на практиката по сондиране, така че не беше проблем да се справи със закопчалките му. Но дори така това й отне цели десет минути, през които неведнъж замръзваше на място и спираше да диша, щом дочуеше някакъв звук в къщата, независимо дали беше щракването при автоматичното включване или изключване на климатика или подобния на приглушен стон звук от наместването на някой от тунелите.

Най-сетне приключи с костюма и се увери, че според дисплеите на маншетите му всичко беше наред. Резервоарът не беше пълен с въздух докрай — сигурно изпускаше леко, тъй като обикновено ги пълнеха догоре — но и това, което имаше, щеше да й бъде предостатъчно.

Когато затвори визьора на шлема си, престана да чува каквото и да било освен собственото си дишане, така че вече нямаше представа нито какъв шум вдига, нито дали някой друг в къщата не се е размърдал. А най-шумната част от бягството й тепърва предстоеше. Налагаше се да действа колкото се може по-бързо и внимателно, така че дори родителите й да се събудеха, да успееше да стигне до мястото на срещата, преди да са я хванали.

Костюмът удвои теглото й, но не й беше трудно да се изкачи в тъмното пространство над вратата в тавана. Стигна до водещия към повърхността вход за херметичната камера. Всеки дом имаше такава, но се различаваха по размерите си. Тази в дома на Рашмика беше достатъчно голяма, за да побере двама възрастни едновременно. Но дори при това положение се наложи да се наведе, за да затвори вътрешната врата и да завърти ръчното колело, с което се заключваше.

Сега в известен смисъл беше на сигурно място, макар и временно. Веднъж щом започнеше процесът на изравняване на атмосферното налягане от двете страни на входната врата, майка й и баща й нямаше как да влязат в камерата. Бяха необходими две минути, за да може ключалката да си свърши работата. А когато станеше възможно долната врата да се отвори отново, Рашмика вече щеше да е прекосила половината село. Отминеше ли изхода, отпечатъците от стъпките й бързо щяха да се изгубят сред следите, оставени от другите жители при различните им излизания на повърхността.

Момичето провери отново костюма си и се успокои, като видя, че стрелките бяха все така в зеления участък. Едва тогава стартира процеса на изравняване на налягането. Не чу нищо, но когато започна изсмукването на въздуха от камерата, материята на костюма се разду между подобните му на хармоника стави и движението на крайниците й се затрудни. Дисплеят около стъклото пред лицето й я информира, че вече се намираше във вакуум.

Все още никой не беше заблъскал по долната врата. Рашмика имаше известни опасения да не би да задейства някаква аларма, като използва ключалката. Не знаеше за съществуването на такова нещо, но не беше изключено родителите й да бяха решили да не й казват, точно в случай че един ден реши да избяга по този път. Страховете й обаче се оказаха безпочвени: нямаше аларма, нито скрит код, който да се използва, за да може да се задейства вратата. Беше преживяла всичко това толкова пъти във въображението си, че нямаше как да не изпита нещо от рода на дежа вю.