Пропастта на опрощението

В сравнение с аскетичния начин на живот в Хела и трудностите, на които полупустинната земя излагаше жителите й, това бе период на премерена, плаха надежда. Сега бе един от редките моменти, когато, макар и в тясно ограничени параметри, личните обстоятелства можеха да се променят. По-трезвомислещите селяни не си позволяваха да проявяват възбудата си, но не можеха да устоят и да не се запитат дали не беше дошъл техният ред да променят съдбата си. Те измисляха всевъзможни извинения, за да отидат до местата за среща: извинения, които нямаха нищо общо с лични облаги, а единствено с успеха на селата като цяло. И така, в период от около три седмици, селата изпращаха свои малки кервани, за да прекосят коварните земи до мястото на срещата с по-големите процесии.

Рашмика планираше да напусне дома си призори, докато родителите й все още спяха. Не ги беше лъгала за заминаването си, но само защото не се бе наложило. Онова, което възрастните и другите жители на селото така и не разбраха, беше, че тя бе способна да лъже като всички тях. Нещо повече — можеше да лъже изключително убедително. Единствената причина да не лъже през по-голямата част от детството й беше, че до съвсем неотдавна не намираше причина да го прави.

Момичето се промъкна безшумно из притихналия си дом, премина почти бежешком потъналите в мрак коридори и по-светлите участъци с прозорци по тавана. Почти всички къщи в селото бяха под земята — пещери с неравна форма, свързани чрез виещи се тунели, измазани с пожълтял гипс. Идеята да се живее над земята изглеждаше донякъде обезпокояваща на Рашмика, но тя предполагаше, че с времето човек свиква, така както в крайна сметка свикваше с живота във вечно движещите се кервани или дори в големите населени места, наричани “катедрали”, които следваха. Не че животът под земята бе лишен от опасности. Непряко мрежата от тунели на селото беше свързана с много по-дълбоката мрежа на разкопките. Предполагаше се, че специални врати под налягане и обезопасителни системи предпазват селото, ако някоя от образувалите си при разкопките пещери се срутеше или ако миньорите навлезеха в област с високо налягане, но тези системи невинаги работеха така, както се очакваше. През живота на Рашмика не се бяха случвали сериозни инциденти при разкопките, бяха се разминавали на косъм с тях, но всички знаеха, че е въпрос единствено на време да ги сполети поредната катастрофа с мащабите на онази, за която все още споменаваха родителите й. Миналата седмица например на повърхността бе станала експлозия: никой не пострада, но се говореше, че са изстреляли умишлено експлозивите. Така или иначе, това й напомни, че само крачка дели нейния свят от злополуката, която можеше да се превърне в трагедия.

Вероятно такава беше цената, която селата плащаха за икономическата си независимост от катедралите. Повечето населени места на Хела се намираха в близост до Неизменния път, а не на стотици километри северно или южно от него. С много малко изключения селищата в близост до Пътя дължаха съществуването си на катедралите и техните управителни тела, църквите, и принадлежаха към някой от основните клонове на куейчистката вяра. Това не означаваше, че в полупустинните местности нямаше вярващи, но селата се ръководеха от светски комитети и се препитаваха по-скоро от това, което изкопаваха от земята, отколкото от десятъка и индулгенциите като катедралите и общностите на Пътя. В резултат бяха освободени от много от религиозните ограничения, които бяха в сила навсякъде другаде на Хела. Те имаха свои закони, съпружеският живот в тях не беше съпроводен с толкова много ограничения и се отнасяха със снизхождение към някои извращения, поставени извън закона по протежение на Пътя. Посещенията от Клоктауър бяха рядкост, а когато църквите изпратеха свои пратеници, винаги ги гледаха с подозрение. На момичета като Рашмика се разрешаваше да учат повече техническа литература във връзка с изкопните работи, вместо куейчистките писания. И не беше немислимо една жена да си намери работа.

Но обратната страна на медала беше, че селата от полупустинната област Вигрид не се намираха под защитата, предлагана от катедралите. Селищата край Пътя се пазеха от особен вид катедрална милиция и в кризисни моменти се обръщаха към катедралите за помощ. Медицината в катедралите беше значително по-напреднала от всичко, което можеше да бъде осигурено в полупустинните земи, и Рашмика бе ставала свидетел как приятели и роднини умираха само заради липсата на достъп до тези грижи. Цената за тях беше да станеш подвластен на машинациите на Министерството на кръвните работи. А щом веднъж във вените му потечеше куейчистка кръв, човек вече не можеше да бъде сигурен в нищо.