Пропастта на опрощението

Но не можеше да вземе тетрадката. Тя значеше прекалено много за нея и мисълта, че може да я изгуби или да й я откраднат, бе непоносима. Ако я оставеше тук, поне щеше да бъде в безопасност до връщането й При пътуването пак можеше да си води записки, да доусъвършенства тезата си, да се погрижи да се получи нещо завършено, без явни недостатъци или слабости. От това написаното щеше да стане по-силно.

Рашмика затвори тетрадката рязко и я остави встрани.

Бяха останали само още две неща. Едното беше компютърният й бележник, а другото — раздърпана и мръсна играчка. Компютърният бележник всъщност дори не й принадлежеше; беше на семейството и тя просто го използваше, когато никой друг не се нуждаеше от него. И тъй като от месеци не бяха проявявали интерес към него, надали щяха да усетят липсата му по време на нейното отсъствие. В паметта му се съхраняваше доста информация във връзка с изследванията й на скътлърите от други електронни архиви. Имаше картини и филми, които бе правила сама, на мястото на самите разкопки. Там бяха и свидетелските показания на миньорите, открили неща, които не отговаряха напълно на стандартната теория за унищожението на скътлърите, и поради това бяха потулени от клерикалните власти. Имаше текстове от по-стари учени, карти и лингвистични източници и много неща, които щяха да й бъдат от полза, когато стигнеше Пътя.

Вдигна играчката. Беше мека, розова и раздърпана. Имаше я от осем-деветгодишна и си я беше взела от сергията на някакъв пътуващ майстор на играчки. Вероятно тогава е била лъскава и чиста, но тя самата не си я спомняше друга освен многообичана, раздърпана от проявите й на любов. Като я гледаше сега, с рационалното безстрастие на седемнайсетгодишна девойка, не можеше да си представи що за същество е трябвало да представлява. Знаеше само, че от мига, в който я бе видяла на щанда, я прие за прасе. И нямаше никакво значение, че никой друг на Хела не беше виждал никога живо прасе.

— Ти също не можеш да дойдеш с мен — прошепна момичето.

Взе играчката и я постави върху тетрадката, като я натисна, докато не седна като часовой. Не че не искаше да я вземе. Знаеше, че това е само играчка, но знаеше също така, че й предстояха дни, когато щеше да изпитва ужасна носталгия и да изгаря от копнеж за каквато и да е връзка с безопасната обстановка на селото. Компютърният бележник обаче беше по-полезен, а сега определено не беше време за сантименталности. Пъхна тъмната плоска кутия в чантата, затвори я и излезе от стаята.

Рашмика беше четиринайсетгодишна, когато керванът за последен път наближи селото. Тогава тя учеше и не й разрешиха да излезе да види срещата. Предишния път беше деветгодишна и видя кервана само за кратко и то от разстояние. Това, което си спомняше от онзи спектакъл, неизбежно се преплиташе със случилото се с брат й. Беше се връщала към тези събития толкова пъти в спомените си, че нямаше как да отдели станалото в действителност от онова, което бе плод на собственото й въображение.

“Преди осем години” — помисли си тя: една десета от човешкия живот според мрачните нови изчисления. Една десета от живота не можеше да бъде подценявана, въпреки че осем години някога бяха една двайсета или една трийсета от онова, което може да очаква човек. Но същевременно тя го усещаше значително повече: в нейния случай това беше половината й живот. Очакването на следващия шанс да зърне кервана й се бе сторило епохално. Тя беше наистина малко момиченце последния път, когато го бе видяла, момиченце от полупустинните вигридски земи, което обаче имаше репутацията, че говори винаги истината.

Но сега отново й се предоставяше възможност. Беше почти стотният ден от сто двайсет и втората обиколка, когато един от керваните направи неочаквано отклонение източно от Хок Кросинг. Процесията зави на север при Гауди Флатс, преди да се присъедини към друг керван, който се бе насочил на юг към Мрачния кръстопът. Такова нещо не се случваше често: за първи път от почти три пълни завъртания керваните се приближаваха на един ден път от селата по южния склон на полупустинната област Вигрид. И това, естествено, породи голямо вълнение. Организираха се партита, тържества и празнични комитети, заваляха покани за тайни места за пиене. Не липсваха любовни истории и романси, опасни флиртове и тайни връзки. Девет месеца по-късно щеше да дойде ред на бял свят да се появи нова партида ревящи кервански бебета.