Плът

Ще се получи много добре, помисли си тя. Това ще го довърши. Скапанякът ще съжали, че се е родил.

Продължавай, насърчи се тя.

Тя залитна по посока на спалния чувал. Усещаше краката си размекнати, но я държаха. Изстена тихо.

Така ще привлече вниманието му.

Когато престана да стене, го чу.

Дишаше учестено.

Буден е.

Застана на не повече от метър от него. Погледна надолу, но не можа да различи нищо в тъмнината. Или не! Онова, овалното нещо, вероятно е лице. Значи, Роланд седи на пода.

Наведе се и посегна към него.

Писък прониза ушите й.

Всички мускули в тялото на Дана трепнаха. Тя усети как се изправя и отскача назад. В опита си да се задържи права, размаха ръце, но накрая падна. Седалището й усети твърдия под.

Лъч светлина прониза очите й.

Тя закри очи с ръка.

— Махни го от лицето ми.

Лъчът се плъзна надолу. Тя свали плетената шапка. Светлината се движеше от едната й гърда към другата. После се спусна надолу и зашари между краката й. Тя събра колене, за да я спре. Лъчът се върна върху гърдите й. Тя ги покри с едната ръка, а с другата се опита да се изправи. Гърдите и се вдигаха и спускаха, докато се опитваше да си върне въздуха.

— Е — все още запъхтяна, попита тя, — изплаших ли те?

Вместо отговор лъчът се насочи надолу и освети седналия върху спалния чувал Роланд. Краката му бяха протегнати напред. В скута на избелелите му джинси се забелязваше тъмно петно.

Дана се ухили.

— Напълнил си гащите.

— Искам да си ходя — простена Роланд с отпаднал глас.

— Ти вече си се изходил.

— Добре, де. Ти спечели. А сега ме освободи — той насочи светлината на фенера към отрупаната с бутилки масичка. — Ключът е някъде там.

— Ключът?

Лъчът се премести отново и този път освети лявата му ръка. Беше хваната с белезници към металния прът в основата на плота.

— Божичко! — прошепна Дана.

— Застраховката ми. Така бях сигурен, че ще спечеля.

— Ти си се привързал с белезници?

— Дай ми ключа, чуваш ли?

Значи затова Роланд настояваше да дойде да го прибере на зазоряване. За да го освободи от белезниците.

— Къде са снимките? — попита тя.

— В раницата ми.

— Дай ми фенера.

Роланд не възрази. Постави го на пода и го изтърколи към нея. Дана се пресегна и го сграбчи.

Застана на колене и насочи светлината към Роланд. Слабото му лице беше бледо и изглеждаше по-мъртвешко от всякога. Той примижа и извърна поглед от светлината.

Тя насочи лъча към скута му.

— Опикал си джинсите — отбеляза тя. — Наистина ли реши, че съм призрак?

— Не знам — промърмори той.

Дана се изхили. Пропълзя до раницата, претърси я и намери плика. Снимките бяха вътре. Тя ги преброи. И десетте бяха налице. Остави плика на земята и извади фотоапарата от раницата.

— Какво правиш? — не се стърпя Роланд.

— Просто увековечавам момента за поколенията — Дана се изправи, обърна се към него и задържа запаленото фенерче между бедрата си, насочено към мокрите му джинси. Вдигна фотоапарата към лицето си. — Кажи „мармалад“! — инструктира го тя и направи три снимки, като светкавицата всеки път го заслепяваше. — А сега, свали джинсите!

Той поклати глава.

— Искаш да те оставя тук ли?

Със свободната си ръка Роланд разкопча джинсите и ги смъкна до коленете.

— Не си привърженик на слиповете, а?

Дана направи нови три снимки и събра разпилените по пода. Прибра всичките в плика и заедно с фотоапарата ги постави в раничката му. Сложи вътре и плетената си шапка. Взе раницата и промуши ръце през презрамките.

Насочи лъча към Роланд, който бе успял да си вдигне панталоните и затваряше ципа.

— Адиос! — сбогува се тя.

— Отключи ме — каза той като премигна от светлината.

— Да не мислиш, че съм луда.

— Направих каквото искаше. Ти обеща. Хайде.

Той не умоляваше. Звучеше спокоен.

Дана се замисли. Искаше й се да го остави тук. Но това значи утре да идва пак или да прати Джейсън да го освободи. А и ще излезе, че е спечелил баса. Сто долара, хвърлени на вятъра.

— Не ми трябват снимките. Можеш да ги задържиш.

— Много си великодушен. Ще ми се да знам как ще ги вземеш.

— Тогава, какво толкова? Дай ми ключа.

— Може и да го направя. Стой тук, докато се облека.

— Много смешно, няма що.

Тя го остави. С помощта на фенера връщането в кухнята беше лесно. Кракът й бе оставил кървави отпечатъци по линолеума. Сбръчка нос като видя в какво бе стъпила.

Използва плетената шапка, за да отърси брашното от тялото си.

Номерът определено беше успял.

Направо беше изкарала акъла на Роланд.

Беше подмокрил гащите.

Странно, че не се опита да скрие този факт. Сам насочи светлината, за да види тя поражението. Сякаш нямаше значение.

И беше проявил необичайно спокойствие, докато тя правеше снимките. Дори свали панталоните, без много-много да протестира.

След като бе видял призрак без глава, всичко друго трябва да му се е сторило незначително.

Може да е в шоково състояние.

Нищо чудно.

Освен това го е шубе, че ще отпраша и няма да го взема. Напълно му е ясно, че трябва да се подчинява. Без ключа няма как да мръдне и го знае отлично.

Дана освети тялото си. Повечето от брашното бе паднало, но кожата й все още беше бяла. Ще трябва да си вземе душ, когато се прибере.