Плът

Облече се и напъха плика със снимките в задния джоб на джинсите. Нахлузи пончото и вдигна раничката на Роланд.

Отвореният пакет брашно стоеше на пода.

В нейното общежитие няма кухня, така че остатъкът не й е нужен. Остави го там и се върна в трапезарията.

Роланд продължаваше да седи с изпружени напред крака, облегнат на стената под бара. Изглежда не бе помръднал, докато я нямаше.

— Е, добре — започна Дана. — Предполагам, че си готов да тръгнем.

Той кимна.

— Не искам да ми подмокриш седалката.

— Ще седна върху спалния чувал.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да се прибереш пеша до университетското градче?

— Вали.

— Един душ ще ти се отрази добре.

— Дай ми ключа.

Дана пристъпи към масичката.

— Знаех си, че няма да издържиш цялата нощ — отбеляза тя. Малкото ключе проблесна върху масичката. Тя го вдигна. — Трябва да призная, че идеята ти за белезниците е добра. Със сигурност щеше да спечелиш баса, ако не се бях появила. Но загуби. Винаги съм подозирала, че си шубелия. То май и ти си го знаеш, иначе нямаше да се заключиш с белезниците, а? Знаел си, че не ти стиска да останеш цялата нощ.

Тя отвори бутилката водка. Ключето беше достатъчно малко, за да мине през гърлото на шишето. Тя го пусна вътре. То цопна тихичко. В следващия миг, когато докосна дъното, се чу слабо издрънчаване. Тя завъртя обратно капачката и я затегна с цялата си сила.

— Обслужи се — предложи тя. — Изпий съдържанието, за да — стигнеш до ключето. Така няма да усещаш вонята си, докато се прибираш.

Дана метна бутилката в скута му.

На вратата се обърна, усмихна се и му пожела:

— Наздраве!

Вратата хлопна. В тъмнината Роланд стисна бутилката между краката си и завъртя капачката. Дръпна тениската нагоре. Изля водката върху корема си и най-после усети падането на ключето върху кожата му. Захвърли бутилката. Взе ключето и отключи халката на китката си.

Дана се движеше бързо под дъжда. Бе само на няколко метра от колата, когато реши, че Роланд вече е успял да се освободи от белезниците. Ще му е нужно още малко време, за да събере спалния чувал. За всеки случай погледна назад.

Роланд!

Приличаше на луд. Тичаше към нея с отметната назад глава и с отворена уста. Ръцете му се мятаха, сякаш се опитваше да плува, а не да тича.

В дясната си ръка държеше нож.

Дана се втурна към колата.

Помисли си, че се е справил доста бързо.

Помисли си също — за какво ли му е този нож?

Къде са ми ключовете?

В стартера.

Извади късмет. Няма да се наложи да ги търси.

Хвана дръжката и дръпна силно. Стиснатите около дръжката пръсти се охлузиха и тя се сети, че бе излязла от дясната врата.

Извърна се.

Роланд беше почти до нея.

— Добре, де. Ще те откарам!

Той спря. Устните му се извиха в усмивка.

— Хайде, Роланд. Стига.

Той сграбчи предницата на пончото, придърпа я напред и заби ножа в корема й.

Роланд изтегли ножа. Отблъсна Дана назад като продължаваше да я държи за пончото. Тя седна на паважа. Не спря да стене и да се държи за корема.

Роланд седна върху ходилата й.

Удари я с юмрук по носа и тя политна назад. Главата й се блъсна в паважа. Не припадна, но не оказваше съпротива. Дъждът обливаше лицето й. Тя премигна и се опита да си поеме дъх.

Роланд седна върху нея, повдигна пончото и го проби с ножа като разряза гумираната материя чак до шията й.

— Мол… — опита се да каже тя.

Той разряза тениската й и я разтвори.

Дъждът отмиваше кръвта от корема й, но нова бликаше от раната. Гръдният й кош се движеше нагоре-надолу, докато се задъха. Роланд се загледа в гърдите й. След това остави ножа.

Наведе се напред и протегна ръце. Обви гърдите й. Бяха влажни и хлъзгави в мокрите му ръце.

Той целуна разреза на корема й.

Пи от бликащата кръв.

Дана изпищя и застина под него, когато той я захапа.

* * *

Тя остана жива дълго време. Така беше по-добре.

Сърцето й все още туптеше, когато Роланд го изтръгна от гръдната кухина.

Беше почти заситен, затова не яде много от него. Натъпка остатъка обратно в гръдния й кош и пропълзя до главата.

Скалпира я. Разби черепа й с автомобилната щанга и изгреба все още топлия й мозък.

Най-вкусното.

Четиринадесета глава

Роланд се върна в университетското градче малко след зазоряване. Остави колата на Дана на паркинга зад своето общежитие и бързо се вмъкна във фоайето. Втурна се нагоре по стълбите, после — по пустия коридор, и успя да се шмугне в стаята си, без да го види никой. Това беше добре, тъй като беше само по яке.

Пусна раничката на пода. Свали якето и го огледа за кръв. Много беше внимавал, защото знаеше, че ще се прибере с него, след като се отърве от останалите си дрехи.

Те останаха с тялото на Дана. Натика ги в калъфа на спалния чувал и ги скри в храстите на около петнадесет километра южно от ресторанта.

Якето — и отвътре, и отвън — изглеждаше безупречно. Пусна го върху раничката и започна да се оглежда. Дъждът го беше поизчистил. Като се изключи, че под ноктите му имаше набита съсирена кръв, други следи не бяха останали.

Роланд навлече хавлията. Взе каквото още му трябваше за душа, пусна ключа за стаята в джоба и забърза по коридора.