Плът

Би могла да отиде с него, помисли си тя. Нали затова дойде тук тази вечер?

Сърцето й биеше така силно, че чак гърдите я заболяха.

Откажи се. Грабвай дъждобрана и се измъкни.

В огледалото над мивката забеляза, че очите й са широко отворени, а погледът — тревожен.

Избърза ръцете си с хартиена кърпа и се насочи към вратата. Отвори я.

Ник стоеше до закачалката. Беше нахлузил прозрачен дъждобран и шапка за тенис. Усмихна се, когато я видя.

— Готова ли си?

Божичко!

Кимвайки, тя свали дрехите на Хелън от закачалката. Ник й помогна да облече тежкия шлифер. Тя нахлупи и шапката. Ник задържа вратата отворена и тя пристъпи навън. Продължаваше да вали силно.

Ник я хвана за ръка.

Прекосиха паркинга. Ники помагаше да заобикаля локвите.

Стигнаха до колата. Той я заведе до страната на пътника и пусна ръката й, едва когато се захвана с отключването на вратата.

— Ник — започна тя.

— Да — обади се той, без дори да я погледне.

— Май няма да стане.

— Какво? — той заряза вратата. Извърна се й я изгледа намръщено. — Какво каза? — опита се да надвика шумовете на бурята.

— Няма да дойда в апартамента ти. Поне не тази вечер. Благодаря ти, че ме покани все пак. Съжалявам.

— С кола ли си?

— Какво?

— С кола ли си? Как дойде тук?

— Не.

— Влизай тогава. Ще те закарам.

— Казах ти, че…

— Чух, чух. Ще те закарам до вас. Не можеш да се прибереш пеша в такова време.

Извърна се, наведе се, отвори вратата и й направи път да се качи.

Алисън се колебаеше.

— Или влизай, или не. Както решиш.

— Добре. Благодаря.

Тя влезе и Ник затвори вратата. Свали си шапката и разкопча шлифера.

Какво щеше да стане сега, зачуди се Алисън.

Ник се настани зад волана и запали двигателя. Погледна към нея в тъмнината.

— Отдавна никой не ме беше отхвърлял.

Звучеше развеселен, а не сърдит.

— Съжалявам. Просто кофти вечер.

— Моя си е вината — заяви той. — Спрях се на теб, макар да си личеше, че няма да си склонна, но все пак настоях. Трябваше да се откажа. Сега разбирам, че трябваше да постъпя така — той включи фаровете и чистачките и подкара назад. — Е, предполагам, че мога да хвърля и част от вината върху обстоятелствата. Жените обичат да въртят игрички. Правят се, че не искат нищо, а всъщност искат точно това — караше бавно към пътя. — Очевидно изпитват странна наслада да наблюдават как мъжете се борят да спечелят благосклонността им.

— Предполагам, че и това се случва — обади се Алисън. — Аз самата съм го правила. Но невинаги е игра. Понякога просто не знаеш какво искаш.

Ник я погледна.

— Ти така ли се чувстваше тази вечер?

— До голяма степен.

В края на паркинга той спря.

— Накъде да карам?

— Надясно.

Изчака някаква кола да мине и излезе на пътя.

— Искаш да кажеш, че ако се бях държал по друг начин, можеше ида успея?

Алисън се усмихна.

— Може би.

— Трябваше да се направя на недостъпен.

— Може би.

— По дяволите! — възнегодува той. — Все се престаравам.

Алисън откри, че го харесва все повече и повече. Когато не позираше, сякаш ставаше друг човек.

— Да се надяваме, че следващият път ще се справиш по-добре.

Той въздъхна.

— На следващия ъгъл завий наляво.

Той кимна. След завоя обобщи:

— Все пак доволен съм, че се запознахме. Нищо, че оплесках нещата.

— Не си виновен ти. Причината е в мен.

— Не. Ти си страхотна. Бог ми е свидетел, че по начина, по който се държах, самият аз нямаше да тръгна със себе си.

— Остави ме тук — обади се тя.

Той сви колата към бордюра, спря и дръпна ръчната спирачка. Наведе се напред и се загледа през прозореца от нейната страна.

— В тази къща ли живееш?

— На горния етаж. С две съквартирантки. Благодаря ти, че ме докара.

— Няма защо. Доволен съм, че… че си поговорихме. Бог знае защо, но сега ми е по-добре.

— И на мен.

Алисън се наведе към него и сложи ръка зад врата му. Главата му бе като неясно петно в тъмнината, което се приближаваше към нея. Нежно докосна с устни неговите, след което се отдръпна и прошепна:

— Ще се видим някога. Бива ли?

— Бива.

— Има ли те в студентския справочник? — попита тя.

— Да.

— И мен. Ти ли ще звъннеш?

— Непременно.

После Алисън слезе от колата и закрачи в дъжда. Знаеше, че за малко не отиде с него. Беше доволна, че не го стори. Чувстваше се самотна и обидена, но силна. Беше загубила Евън. А може би тази вечер бе спечелила приятел? Но това нямаше значение. Важното бе, че бе спечелила пред самата себе си.

Щеше да е приятно да влезе вътре в къщата, където е светло и сухо.

Тринадесета глава

Дана, свита на задната седалка на фолксвагена, отново се събуди. Този път беше изтръпнала дясната й ръка. Преди това същото се случи с крака, дупето, стъпалото й. Нямаше значение каква поза заема — една или друга част от тялото й не се оросяваше.

В момента лежеше настрани, със сгънати колена и използваше дясната си ръка за възглавница. Въобще не я чувстваше. С известно усилие успя да седне. Разтърси ръката си като направи гримаса, докато изтръпването премина в болезнено щипане. То като че ли бе предизвикано от хиляди забиващи се иглички. Но скоро изчезна и ръката й почти си възвърна нормалното състояние.