Отмъстена любов

Леш върна на заден ход, за да излезе от паркинга и пое към своята квартира в града. Мястото беше мизерно и се намираше в комплекс за старци с прозорци с евтини пердета, колкото да спират любопитните погледи на носещите памперси за възрастни съседи. Единственото предимство беше, че никой в Обществото не знаеше адреса. Макар да спеше при Омега от съображения за сигурност, връщането от тази страна го скапваше за около половин час, а не искаше да бъде хванат беззащитен от когото и да било.

Работата беше там, че сън не беше вярното определение за онова, от което се нуждаеше. Не затваряше очи, за да изпадне в дрямка, а по-скоро изгубваше съзнание, което според господин Д. било нормално за лесърите. По някаква причина с кръвта на баща му в тях те се превръщаха в мобилни телефони, невъзможни за употреба, докато са на зареждане.

Мисълта за връщането в мърлявата къща го потисна и вместо това той насочи колата към скъпите квартали на Колдуел. Познаваше улиците там като линиите на дланта си и бързо откри каменните колони на старата си къща.

Портите бяха залостени здраво и той не можеше да види нищо над високата стена, ограждаща собствеността, но знаеше отлично какво се намира зад нея. Лехите, дърветата, басейнът и терасата... Всичко беше в идеален вид.

По дяволите. Искаше отново да живее по този начин. Долнокачественото съществуване с Обществото на лесърите му създаваше усещането за евтин костюм. Не беше за него. В никакъв случай.

Спря мерцедеса и остана там, загледан в алеята, водеща към къщата. След като беше убил вампирите, които го бяха отгледали, той закопа телата им в градината и отнесе всичко ценно, което можеше да бъде поместено. Антиките се съхраняваха в домовете на лесъри в града и околността. Не се беше връщал тук, откакто беше дошъл да откара тази кола и беше предположил, че според завещанието на родителите му имението е преминало в ръцете на каквито кръвни роднини бяха останали живи след нападенията, организирани от него срещу аристокрацията.

Съмняваше се, че вампирите бяха запазили собствеността на свое име. В нея все пак бяха проникнали лесъри и това я компрометираше завинаги.

На Леш имението му липсваше, но не можеше да го използва като свой щаб. Извикваше прекалено много спомени, а и се намираше в твърде голяма близост до света на вампирите. Плановете му, банковите сметки и подробности от съществуването на Обществото на лесърите не бяха неща, които би искал да попаднат в ръцете на Братството.

Един ден щеше да настъпи моментът отново да се срещне с воините, но решението за това щеше да бъде негово. След като онзи изрод Куин го беше убил и истинският му баща бе дошъл за него, никой друг освен загубенякът Джон Матю не го беше виждал. И дори срещата с този ням идиот беше доста мъглява, нещо, което би могло да бъде сметнато за халюцинация, като се имаше предвид, че всички бяха видели мъртвото му тяло.

Леш обичаше грандиозните появи. Когато отново влезеше в света на вампирите, той щеше да е в позицията на силния. И първото, което щеше да стори, е да си отмъсти за собственото му убийство.

Плановете му за бъдещето го караха да не тъгува чак толкова силно за миналото и когато погледна към оголелите дървета, брулени от острия вятър, се замисли за мощта на природата.

Той искаше да бъде именно това.

Мобилният му телефон звънна, той го извади и го долепи до ухото си.

- Какво?

Тонът на господин Д. беше изключително делови.

- Имало е проникване, господине.

Дланите на Леш стиснаха здраво волана.

- Къде?

- Тук.

- Нещастник. Какво са взели?

- Урните. И трите. Затова сме сигурни, че са били Братята. Вратите са непокътнати, също и прозорците, така че нямам представа как са влезли. Случило се е през последните два дни, защото не сме спали тук от неделя.

- Били ли са в долния апартамент?

- Не, там е чисто.

П оне едно нещо беше наред. И все пак изгубените урни бяха проблем.

- Защо не се е задействала алармата?

- Не е била включена.

- Мили боже. Гледай да си там, когато дойда. - Леш прекъсна обаждането и изви рязко волана. От високата скорост мерцедесът направо се залепи върху настилката и предната броня забърса железните пръти на оградата.

Направо прекрасно.

Когато стигна до жилищната сграда, той спря пред самия вход и отвори вратата на колата с такъв замах, че едва не я откачи. Ледени пориви на вятъра развяваха косата му, докато вземаше стъпалата по две наведнъж и той влетя в апартамента, готов да убие някого.

Грейди седеше на стол пред бар-плота, беше съблякъл якето си, ръкавите на ризата му бяха навити, а цялата му поза говореше „Аз не участвам в това".

Господин Д. се появи от една от спалните по средата на изречението си.

- ...не знам как са открили това място...

- Кой беше нещастникът? - прекъсна Леш опяването му. -Единственото, което ме интересува, е кой загубеняк забрави да включи алармата и допусна проникване тук. И ако никой не си признае, ще държа теб - той посочи към господин Д. -отговорен.

- Не бях аз. - Господин Д. се втренчи в двамата убийци. - Не съм идвал тук от два дни.