Отмъстена любов

А и нима се канеше да остане девственик заради нещо, случило се преди толкова много време? Уцелването на мига наистина беше всичко и му беше омръзнало да седи със скръстени ръце и да отрича пред себе си онова, което всъщност желаеше.

Джон се изправи и кимна рязко на Куин.

- Слава богу - произнесе приятелят му и се плъзна навън от сепарето. - Блей, връщаме се след малко.

- Не бързайте. Късмет, Джон.

Джон потупа приятеля си по рамото и повдигна джинсите си, преди да се насочи извън ВИП зоната. Двамата с Куин минаха покрай охранителите, застанали до кадифеното въже, после през тълпата запотени танцуващи и покрай хората, събрали се около бара за последна поръчка. Хекс не се виждаше никъде и той се почуди дали вече не си бе тръгнала.

Не, помисли си. Хекс трябваше да остане, за да затвори, тъй като Рив не беше наоколо.

- Може би вече е в офиса си - каза Куин.

Изкачиха се по стълбите до нивото на мецанина и той се замисли за първия път, когато я беше видял. Това се казваше резил. Беше го завлякла по коридора и го беше разпитвала, за-щото го хвана да запасва пистолет в колана си, та Куин и Блей спокойно да се позабавляват с момичета. Така беше научила името му и връзката му с Рот и Братството. Начинът, по който се беше справила с него, беше наистина възбуждащ... особено след като се беше успокоил, че няма да откъсне крайниците му един по един.

- Ще чакам тук. - Куин спря в началото на коридора. - Всичко ще бъде наред.

Джон кимна, а после закрачи по коридора, който ставаше все по-тъмен. Когато стигна до вратата, не спря за да събере кураж, тъй като се боеше, че ще се разколебае и ще се върне обратно при приятеля си.

И колко малодушен би го направило да изглежда такова поведение?

А и той желаеше това. Нуждаеше се от него.

Повдигна ръка, за да почука и замръзна на място. Кръв. На-душваше... кръв.

Нейната.

Без да се замисли, отвори вратата със замах и...

О. Боже. Мой. Произнесе с устни.

Хекс вдигна рязко глава от онова, което правеше, и гледката й сякаш изгори очите му. Кожените й панталони бяха събути и висяха на ръба на стола, а по краката й се стичаше собствената й кръв... кръв, която бликаше от рани, причинени от колани с шипове, опасващи и двете й бедра. Единият й крак, обут в черен ботуш, беше стъпил на бюрото и тя беше в процес на... затягането им?

- Разкарай се!

- Защо? - произнесе той с устни, докато се приближаваше към нея с протегнати ръце. -О... боже. Трябва да спреш.

От гърлото й се разнесе глухо ръмжене и тя посочи с пръст към него.

- Не ме доближавай.

Джон започна да жестикулира бързо и без да се старае особено, макар тя да не го разбираше.

- Защо си причиняваш това?

- Разкарай се от тук, дявол те взел. Веднага.

- Защо? - изкрещя той беззвучно.

В знак на отговор очите й заблестяха червени като рубини, като че някой беше монтирал в черепа й цветни крушки и Джон застина на място.

Имаше само едно същество в техния свят, което би могло да направи това.

- Върви!

Джон се обърна и бързо стигна до вратата. Посегна към бравата и забеляза, че може да бъде заключена отвътре. С бързо движение я нагласи в нужната позиция, така че никой друг да не може да я види.

Когато стигна до Куин, той не спря. Просто продължи да върви, без да го е грижа дали приятелят му и личен гард бе зад него.

От всички неща, които някога би могъл да научи за нея, никога не би предположил, че това ще е едно от тях.

Тя беше симпат.

25.

В ДРУГИЯ КРАЙ НА КОЛДУЕЛ, НА УЛИЦА С ТРИ ПЛАТНА, В ТАПИЦИРАН с тъмно кадифе фотьойл в облицована с кафеникав камък къща седеше Леш. До него висеше единственото останало нещо от стилните и заможни бивши обитатели на къщата: красива завеса, стигаща чак до пода, която подчертаваше еркер-ните прозорци, надвесени над тротоара.

Леш обожаваше проклетите завеси. Бяха издържани във виненочервено, златисто и черно, а платът беше обкантен със златисти сатенени топчета. С пищния си блясък те му напомняха начина на живот, който беше имал, докато живееше в имението в стил Тюдор на хълма.

Липсваше му онази изисканост. Прислугата. Храната. Колите.

Налагаше му се да прекарва толкова много време с нисшите прослойки.

С човешките нисши прослойки, тъй като това беше блатото, откъдето изпълзяваха лесърите.

Протегна се и прокара пръсти по една от завесите, пренебрегвайки облака прах, вдигнал се във въздуха в мига, в който я беше докоснал. Прекрасно. Толкова тежки и пищни без следа от нещо евтино нито по отношение на плата, нито на десена или ръчно ушитите подгъви и ръбове.

Усещането от допира го накара да осъзнае, че му е нужна собствена къща и той си мислеше, че тази може би е подходяща. Според господин Д. Обществото на лесърите я притежаваше от три години, като собствеността беше придобита от тогавашния водач, който смятал, че районът е населен от вампири. Двуместният гараж беше разположен на задната алея, така че имаше някаква уединеност и домът беше възможно най-елегантния, до който щеше да има достъп в близкото бъдеще.