Отмъстена любов

- Разбира се. За кого става дума?

- Ривендж. Идва тук миналата нощ.

- Спомням си. Някакъв проблем с лекарствата ли има?

- Дали имахте възможност да прегледате ръката му?

- Ръката ли?

- Вените на дясната са инфектирани.

Лекарят на вампирите бутна очилата си нагоре по носа.

- Не спомена, че има някакви проблеми е ръката. Ако иска да дойде отново, ще се радвам да го видя. Но както сама знаеш, не мога да предпиша нищо без преглед.

Елена отвори уста да спори, но друга сестра подаде глава през вратата.

- Докторе? - обърна се към него жената. - Пациентът ви чака в стая номер четири.

- Благодаря. - Хавъс отново погледна към Елена. - Сега си върви у дома и си почини.

- Да, докторе.

Тя излезе от кабинета му и остана загледана в гърба на лекаря, който забързано зави зад ъгъла.

Ривендж нямаше да дойде при Хавърс. По никой начин. Първо, защото звучеше прекалено отпаднал и второ, защото като умишлено бе скрил състоянието си от лекаря, беше доказал, че е твърдоглав идиот.

Глупав. Мъж.

И тя също беше глупава, като се имаше предвид какво се въртеше в главата й.

Общо взето, тя никога не беше имала проблем с етиката. Редната постъпка не изискваше обмисляне, оспорване на принципи и претегляне на плюсове и минуси. Би било погрешно например да влезе в склада на клиниката и да вземе, да речем, осемдесет петстотинмилиграмови таблетки пеницилин.

Особено ако се канеше да ги даде на пациент, който не е минал на преглед и не му е назначено лечение за заболяването.

Това би било напълно грешно. От всички възможни гледни точки.

Правилното поведение би било да се обади на пациента и да го убеди да дойде в клиниката, за да бъде прегледан от лекар. А ако той не си размърдаше задника? Тогава тя не можеше да направи нищо повече.

Да, нямаше кой знае колко за мислене в такава ситуация.

Елена се запъти към аптеката.

Реши да остави нещата в ръцете на съдбата. И чудо невиждано, на фармацевта му беше време за цигара. Върху малката табелка с надпис „ВРЪЩАМ СЕ СЛЕД ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ" беше отбелязано три и четирийсет и пет.

Тя погледна часовника си. Три и трийсет и три.

Откачи преградата от щанда и влезе в аптеката като бързо затърси бурканите с пеницилин. Когато ги откри, изсипа нужните й осемдесет петстотинмилиграмови таблетки в джоба на престилката си. Точно това беше предписано на пациент с подобни проблеми три нощи по-рано.

Ривендж нямаше да се появи в клиниката в скоро време. Така че тя щеше да му отнесе нужното.

Каза си, че помага на пациент, а това беше най-важното. Най-вероятно му спасяваше живота. Също така за успокоение на съвестта си си напомни, че това не беше осиконтин, валиум или морфин. Доколкото й беше известно, никой не трошеше пеницилин, за да го смърка и да се надруса.

Когато отиде в помещението с шкафчетата, за да прибере обяда, който беше донесла със себе си, но не беше изяла, тя не се чувстваше виновна. А след като се дематериализира в дома си, не изпита срам, когато отиде в кухнята, прибра таблетките в самозалепващ се плик и ги сложи в чантата си.

Съзнателно бе избрала такава линия на поведение. Когато най-накрая се срещна със Стефан, той вече беше мъртъв и най-доброто, което можеше да стори, бе да помогне за увиването в церемониални превръзки на студените му крайници. Ривендж беше жив. Жив и страдащ. И независимо дали вината за това беше негова собствена, тя пак можеше да му помогне.

В крайния резултат от постъпката й имаше морал, независимо, че методът не беше морален.

А понякога това е най-доброто, което можеш да направиш.

24.

КОГАТО ХЕКС СЕ ВЪРНА В „ЗИРОУ САМ", ВЕЧЕ БЕШЕ ТРИ И ТРИЙСЕТ сутринта, точно навреме да затвори. Имаше да свърши и нещо лично, но за разлика от нулирането на касовия апарат и освобождаването на персонала, то не можеше да чака. Преди да напусне „Големия лагер" на Рив, беше влязла в банята, за да постави коланите с шипове обратно на местата им, но те не действаха. Тя кипеше. Преливаше от енергия. Намираше се на ръба. Вършеха също толкова работа, колкото ако беше поставила връзки за обувки около бедрата си.

Използва страничната врата, за да се озове във ВИП зоната и огледа тълпата с ясното съзнание кого търси.

И той беше там.

Проклетият Джон Матю. Добре свършената работа винаги я караше да изпитва глад и последното, от което се нуждаеше, беше близостта на такива като него.

Като че почувствал погледа й върху себе си, той вдигна глава и сините му очи заблестяха. Отлично знаеше какво иска тя. И като се имаше предвид как се наместваше дискретно в панталоните си, беше готов да го изпълни.

Хекс не можеше да се спре да тормози и двама им. Изпрати му мислен образ и вкара картината директно в главата му. Те двамата бяха в една от частните бани, той се беше облегнал на мивката, а тя беше стъпила с единия крак върху плота. Членът му беше потънал дълбоко в нея и двамата се движеха.

Загледан в нея през претъпканата зала Джон отвори леко уста, а изчервяването му нямаше нищо общо със свян, а по-скоро беше свързано с напиращия оргазъм.

Боже, тя го желаеше.