Отмъстена любов

След като беше настанен в седнало положение, той придърпа завивката до врата си, прикривайки червените звезди, татуирани на гърдите му.

- Имам нещо за теб, Рот.

- Така ли?

Рив кимна към Хекс. Тя бръкна в джоба на коженото яке, с което беше облечена. В мига, в който помръдна, Ви насочи дулото на пистолета си към сърцето й със скоростта на едно мигване.

- Може ли малко по-кротко? - тросна му се тя.

- Няма как. Съжалявам. - По тона на Ви личеше, че съжалява колкото стоманено гюле в полет.

- Добре, да се успокоим - нареди Рот и кимна към Хекс. -Покажи го.

Тя извади кадифена торбичка и я подхвърли към Рот. Докато летеше към него, той чу тихото й свистене във въздуха и я улови благодарение на звука, а не на това, че я беше видял.

Вътре имаше две светлосини очи.

- Миналата нощ имах интересна среща - произнесе бавно Рив.

Рот погледна към симпата.

- Чии невиждащи очи държа в ръката си?

- На Монтраг, син на Рем. Обърна се към мен с искане да те убия. Имаш смъртни врагове сред глимерата, приятелю, и Монтраг е само един от тях. Не знам кой друг е замесен, но не губих време да проучвам, преди да предприемем нужните действия.

Рот прибра очите в кесията и я стисна в юмрук.

- Кога се канеха да го сторят?

- На срещата на Съвета вдругиден.

- Мамка му.

Ви прибра оръжието и скръсти ръце пред гърдите си.

- Презирам тези мръсници.

- Присъединявам се към мнението ти - отвърна Рив, преди да насочи вниманието си обратно към Рот. - Не дойдох при теб, докато не отстраних проблема, защото някак ми допада идеята кралят да ми е задължен.

Рот нямаше как да не се засмее.

- Гълтач на грехове.

- Знаеш, че е така.

Рот подхвърли торбичката в ръката си.

- Кога се случи това?

- Преди около половин час - отговори Хекс. - Не почистих след себе си.

- Е, със сигурност са схванали посланието. Аз все пак ще отида на срещата.

- Сигурен ли си, че е разумно? - попита Рив. - Които и да стоят зад това, повече няма да дойдат при мен, защото знаят към кого е насочена лоялността ми. Но това не означава, че няма да намерят друг.

- Нека го направят - заяви Рот. - Готов съм за битка. - Той хвърли поглед към Хекс. - Монтраг спомена ли някого?

- Прерязах му гърлото от ухо до ухо. Трудно му беше да говори.

Рот се усмихна и погледна към Ви.

- Изненадващо е, че вие двамата не се разбирате по-добре.

- Никак не е - отговориха и двамата в един глас.

- Мога да отложа срещата, ако искаш да проучиш кой друг е бил замесен - промърмори Рив.

- Не. Ако имат поне малко достойнство, щяха да се опитат да ме убият сами, а не да го искат от теб. Има два възможни варианта. Тъй като не знаят дали Монтраг ги е издал, преди да пострада зрението му, или ще се укрият, защото така постъпват страхливците, или ще обвинят някой друг. Така че срещата остава.

Рив се усмихна мрачно и симпатското у него се показа с пълна сила.

- Както желаеш.

- Обаче искам от теб честен отговор - заяви Рот.

- Какъв е въпросът?

- Замисли ли се дали да ме убиеш, когато той го поиска?

Рив остана смълчан за известно време. После кимна бавно.

- Да, замислих се. Но както вече казах, сега си ми длъжник и като се има предвид... какви са гените ми... това е много по-ценно, отколкото да имам на своя страна онези претенциозни нещастници от аристокрацията.

Рот кимна веднъж.

- Това е начин на мислене, който уважавам.

- А и нека сме откровени. - Рив се усмихна отново. - Сестра ми е част от семейството ти.

- Така е, симпате. Така е.

* * *

Елена паркира линейката в гаража, прекоси паркинга и влезе в клиниката. Трябваше да прибере нещата си от шкафчето, но не това я беше довело тук. Обикновено по това време на нощта Хавърс преглеждаше болничните картони в кабинета си и именно натам се насочи тя. Когато стигна до вратата му, извади ластик, приглади косата си и я прибра в стегната опашка. Все още беше с палто, но то, макар и не скъпо, беше от черен вълнен плат и имаше вид на шито по поръчка и тя реши, че изглежда прилично.

Почука на вратата и когато той й отговори с изтънчения си глас, тя влезе. Бившият офис на Хавърс беше представлявал прекрасен класически образец на кабинет от старите времена, пълен с антики и подвързани в кожа книги. Откакто бяха в новата клиника, частното му работно пространство не беше по-различно от това на останалите: бели стени, покрит с линолеум под, бюро от неръждаема стомана, черен стол на колела.

- Елена - рече той, когато вдигна поглед от преглежданите от него картони. - Как си?

- Стефан е при близките си...

- Скъпа моя, нямах представа, че го познаваш. Катя ми каза.

- Аз... да, познавах го. - Може би беше сгрешила, че сподели с колежката си.

- Прескъпа Скрайб Върджин, защо не ми каза?

- Защото исках да го почета.

Хавърс свали очилата си с рогови рамки.

- Разбирам, но ми се ще да беше споменала. Работата с мъртъвци никога не е лесна, но е особено трудна, когато са налице лични връзки.

- Катя ме освободи за останалата част от смяната.

- Да, аз й поръчах да го направи. Нощта ти беше тежка.

- Благодаря. Преди да си тръгна, искам да ви попитам нещо за друг пациент.

Хавърс постави очилата си на мястото им.