Отмъстена любов

- И някак си на мен това ми звучи като комплимент. - Последва пауза. - Съжалявам за по-рано. Имах тежка нощ.

- Да, ами аз също. И двете. Съжалявам и имах тежка нощ.

- Какво ти се случи?

- Дълго е за разказване. А на теб?

- Същата история.

Той се размърда и чаршафите прошумолиха.

- Пак ли си в леглото?

- Да. И да, пак не би искала да знаеш.

Тя се усмихна широко.

- Казваш ми да не питам в какво си облечен ли?

- Позна.

- Започваме да навлизаме в рутина, осъзнаваш ли го? - Изведнъж тя стана сериозна. - Звучиш ми наистина болен. Гласът ти е пресипнал.

- Ще се оправя.

- Виж, мога да ти донеса, каквото е нужно. Ако няма как да се добереш до клиниката, мога да донеса лекарствата при теб. - Тишината от другата страна беше толкова наситена, че тя каза: - Ало? Там ли си?

- Утре вечер... Можеш ли тогава да се срещнеш с мен?

Ръцете й стиснаха здраво волана.

-Да.

- На последния етаж на „Комодор". Знаеш ли сградата?

- Знам я.

- Можеш ли да бъдеш там в полунощ? Източната половина.

-Да.

Той въздъхна сякаш примирено.

- Ще те чакам. Карай внимателно.

- Добре. И повече не си хвърляй телефона.

- Как разбра?

- Ако аз имах открито пространство пред себе си, а не таблото на линейката, щях да постъпя по същия начин.

Смехът му я накара да се усмихне, но усмивката й угасна, когато натисна бутона за прекъсване на връзката и прибра телефона в чантата си.

Макар да се движеше с постоянна скорост от сто километра в час и пътят пред нея да беше прав и чист, тя имаше усещането, че напълно е загубила контрол, сякаш се лашкаше от единия парапет до другия, а линейката оставяше диря от искри.

Срещата й с него утре, оставането им насаме в частно жилище, беше неправилна постъпка.

Но тя щеше да го направи въпреки всичко.

22.

МОНТРАГ, СИН НА РЕМ, ЗАТВОРИ ТЕЛЕФОНА И СЕ ЗАГЛЕДА през френските прозорци в кабинета на баща си. Градините, дърветата, ливадата, както и цялото имение сега бяха негови, а не плод на бъдещо завещание.

Когато получи земята, кръвта му беше закипяла заради удоволствието да притежава, но никак не беше удовлетворен от гледката. Всичко беше покрито за зимата, цветните лехи бяха празни, плодните дръвчета бяха увити с мрежа, листата на дъбовете и кленовете бяха опадали. В резултат на всичко това се виждаше защитната стена, а това не беше никак привлекателна картина. Щеше да е по-добре тези грозни охранителни съоръжения да са прикрити.

Монтраг се обърна и се насочи към по-привлекателен изглед, макар той да беше окачен на стената. С лек реверанс той отдаде почит на любимата си картина по начина, по който го правеше винаги, тъй като Търнър заслужаваше възхищение, както заради майсторството си, така и за избора на сюжет. Особено в тази творба. Изображението на залязващото над океана слънце представляваше истинско произведение на изкуството на толкова много нива. Нюансите на златисто, прасковено и изгарящо червено доставяха истинска наслада на очите, които биологията на вида им беше лишила от контакта с тази искряща пещ, даваща на света топлина и вдъхновение.

Такава творба беше гордост за всяка колекция.

Само в тази къща той притежаваше три произведения на Търнър.

С потръпваща в очакване ръка хвана долния десен ъгъл на позлатената рамка и отмести морския пейзаж от стената. Намиращият се отзад сейф имаше същите размери като картината и беше вграден в стената. След като набра комбинацията, предният панел се открехна едва чуто, без да подскаже, че всеки от шестте му прикрепващи щифта беше дебел колкото мъжка ръка.

Сейфът се отвори тихо и вградената лампа се включи, осветявайки пространство от около един и половина кубически метра, запълнено с кожени кутии за бижута, пачки от стодоларови банкноти и документи в папки.

Монтраг придърпа една табуретка, покрита с бродирана дамаска и стъпи върху украсената с цветя повърхност. Протегна се навътре в сейфа, пренебрегвайки нотариалните актове и облигациите и извади малка каса, а после затвори сейфа и постави картината на мястото й. Развълнуван отнесе металната кутия до бюрото и извади ключа от тайника в най-долното чекмедже отляво.

Баща му му беше казал комбинацията на сейфа и му беше показал тайника, а когато Монтраг се сдобиеше със синове, щеше да предаде тази информация на тях. Само така можеш да си сигурен, че ще се запазят нещата, имащи стойност. Като се предават от баща на син.

Капакът на касата не се отвори така гладко и безшумно като сейфа. Помръдна от мястото си с проскърцване, като че пантите недоволстваха, задето беше смутено спокойствието им и с негодуване изложиха на показ намиращото се в металната им сърцевина.

Още бяха там. Благодарение на Скрайб Върджин те още бяха там.

Монтраг бръкна в кутията, замислен за липсата на стойност на тези страници. Сами по себе си те не струваха и цент. Използваната хартия и мастилото върху нея, също не струваше почти нищо. И въпреки това написаното върху тях беше безценно.

Без тях го грозеше смъртна опасност.