Отмъстена любов

- Ханибал Лектър - промърмори.

- Знаеш как е при нас. - Трез изтръска водата от ръката си. -Симпатите... Хапваме ги за вечеря.

- С бакла ли ще я гарнираш?

- Не, но може да си сипя чаша хубаво Кианти и ще добавя пържени картофки. Към месото са ми нужни картофи. Хайде, да те пъхаме под душа и да разкараме вонята на тази кучка.

Трез се доближи и Рив се подпря на него.

- Благодаря - промълви тихо той и двамата се заклатушкаха към кабината.

Трез вдигна рамене, защото беше напълно наясно, че не ставаше дума за завеждането до душа.

- Ти би направил същото за мен.

- Така е.

Озовал се под водната струя, Рив се зае сериозно със сапуна, докато кожата му не стана червена като малина и излезе изпод душа чак след като изпълни ритуала с трите насапунисвания. Когато пристъпи навън от кабината, Трез му подаде кърпа и той се изсуши бързо, колкото му беше възможно да го стори, без да губи равновесие.

- Като се заговорихме за услуги - каза той, - трябва ми телефона ти и да остана насаме.

- Добре - Трез му помогна да стигне до леглото и го зави. -Добре, че завивките не са се озовали в огъня.

- Мога ли да взема телефона ти?

- Ще го използваш ли вместо фризби?

- Не, ако оставиш вратата затворена.

Трез му подаде нокията си.

- Пази я. Чисто нова е.

Останал сам, Рив въведе внимателно номера, натисна бутона за набиране и започна да се моли, защото не беше наясно дали цифрите са верни.

-Ало ?

- Елена, много съжалявам...

- Елена? - отговори женски глас. - Съжалявам, на този номер няма Елена.

Елена седеше в линейката и сдържаше сълзите си по навик. Нямаше кой да я види, но анонимността нямаше значение. Дока-то кафето й изстиваше в двойната си чаша, а отоплението работеше на пресекулки, тя се опитваше да се стегне, защото именно това правеше винаги. Докато радиостанцията не се включи с изпращяване и не я уплаши до смърт.

- Базата до четири - каза Катя. - Обади се, четири.

Елена се протегна за слушалките и си помисли, че именно затова никога не можеше да си позволи да сваля гарда. Ами ако се беше разциврила, трябваше ли да отговори със сълзлив глас? Такива неща не биваше да се допускат. Натисна бутона с палец и отговори:

- Тук е четири.

- Добре ли си?

- Да. Имах нужда... Връщам се веднага.

- Не бързай. Имаш колкото време ти е нужно. Само исках да се уверя, че си добре.

Елена погледна часовника си. Боже, беше почти два сутринта. Беше поглъщала газове заради работещия двигател в продължение на почти два часа.

- Много съжалявам. Нямах представа колко е часът. Нужна ли ви е линейката?

- Не, просто се тревожехме за теб. Знам, че асистира на Ха-върс за тялото и...

- Добре съм - Елена свали стъклото, за да пусне вътре свеж въздух и включи на скорост. - Връщам се веднага.

- Не е нужно да бързаш, а и защо не си починеш през останалата част от нощта?

- Няма нужда...

- Това не е молба. Освен това разместих смените, така че си свободна и утре вечер. Нужна ти е почивка след случилото се днес.

Елена искаше да спори, но знаеше какво ще чуе, а и след като решението вече беше взето, нямаше смисъл да упорства.

- Добре.

- Не бързай на път за тук.

- Добре. Прието.

Тя окачи слушалките на мястото им и пое към моста, който щеше да я преведе над реката. Точно преминаваше по него, ко-гато телефонът й иззвъня.

Значи Рив беше решил да се обади отново. Не беше изненадващо.

Извади телефона си само за да се убеди, че наистина е той, а не защото се канеше да отговори.

- Непознат номер? - Натисна бутона и долепи телефона до ухото си. - Ало?

- Ти ли си?

Дълбокият глас на Рив изпълни тялото й с топлина, макар и да му беше ядосана. А също и на себе си. В общи линии на цялата ситуация.

- Да - отговори тя. - Това не е твоят номер.

- Не, не е. Телефонът ми претърпя инцидент.

Тя го прекъсна, преди да е започнал с извиненията.

- Виж, не е моя работа. Каквото и да се случва с теб. Прав си, не мога да те спася...

- Защо въобще се опитваш да го направиш?

Тя се намръщи. Ако във въпроса прозираше самосъжаление или обвинение, би прекъснала на мига разговора и би сменила номера си. Но в гласа му не се четеше нищо освен искрено объркване. А също и изтощение.

- Просто не разбирам... причината - промърмори той.

Отговорът й беше прост и откровен.

- Как бих могла да не го правя?

- Ами ако не го заслужавам?

Тя се замисли за Стефан, лежащ на стоманената маса, тялото му - студено и покрито със синини.

- Всеки, чието сърце бие, заслужава да бъде спасен.

- Затова ли стана медицинска сестра?

- Не. Направих го, защото някой ден искам да стана лекар. А по отношение на спасението, възгледите ми за света са такива.

Настъпилата тишина като че продължи цяла вечност.

- В кола ли си? - най-накрая попита той.

- Всъщност съм в линейка. Връщам се в клиниката.

- Излязла си навън сама? - изръмжа той.

- Да, и няма нужда от мъжкарско перчене. Под седалката имам пистолет и знам как да го използвам.

Чу се приглушен смях.

- Това е много възбуждащо. Съжалявам, но наистина е така.

Тя не можа да сдържи леката усмивка.

- Осъзнаваш ли, че ме влудяваш? Макар и да си почти непознат за мен, някак успяваш да ме вбесиш до крайност.