Отмъстена любов

В задния двор задуха студен вятър и струпаните на купчина увехнали листа пред тях зашумоляха. В бившия апартамент на Бет запалиха лампа и тя освети кухненския бокс и единствената стая.

Бет се засмя леко.

- Разположили са мебелировката, където беше моята. Диванът е на дългата страна.

Което означаваше, че имаха пълна видимост към двойката, влязла препъвайки се в студиото и насочила се право към леглото. Устните и бедрата на мъжа и жената пред тях бяха прилепени и те се строполиха върху дивана, като мъжът беше отгоре.

Като че смутена от представлението, Бет стана от масата и се прокашля.

- Май е по-добре да се връщам в Убежището.

- Тази вечер не съм дежурен. Ще съм си вкъщи през цялата нощ.

- Това е добре. Опитай се да си починеш.

Дистанцираността им беше ужасяваща, но поне си говореха.

- Искаш ли да те изпратя?

- Ще се оправя. - Бет се сгуши в якето си, а лицето й потъна в яката. - Студено е.

- Да, студено е. - Когато дойде време да се разделят, той изведнъж се разтревожи за бъдещето им като двойка и страхът изостри зрението му. Боже, мразеше този самотен израз на лицето й. - Нямаш представа колко съжалявам.

Бет се протегна и докосна челюстта му.

- Усещам го в гласа ти.

Той пое ръката й и я постави върху сърцето си.

- Без теб съм нищо.

- Не е истина. - Тя се отдръпна назад. - Ти си кралят. Без значение коя е твоята шелан, ти пак си всичко.

Бет се дематериализира и изпълненото с жизненост и топлина присъствие беше заменено от празнота и студен декемврийски вятър.

Рот изчака около две минути и се дематериализира пред Убежището. У нея имаше толкова много от неговата кръв, след като така дълго се бяха хранили един от друг, че той чувстваше присъствието й зад масивните стени на солидно укрепената сграда и знаеше, че е на сигурно място.

С натежало сърце Рот отново се дематериализира и се понесе към имението. Трябваше да му се вадят конци и му предстоеше една самотна нощ в кабинета му.

21.

ОКОЛО ЧАС СЛЕД КАТО ТРЕЗ БЕШЕ ОТНЕСЪЛ ПОДНОСА ОБРАТНО в кухнята, стомахът на Рив се бунтуваше. Ако и овесената каша вече не беше подходяща храна за него, какво му оставаше? Банани? Бял ориз?

Бебешка храна?

И не само храносмилателната му система беше в плачевно състояние. Не че беше способен да го почувства, но сигурно имаше и главоболие наред с гаденето. Всеки път, когато отнякъде проникнеше светлина, например когато Трез отвореше вратата, за да го нагледа, очите на Рив започваха да примигват неконтролируемо, изпълнявайки своята версия на „Сейфъти Дене", а после следваше отделяне на слюнка и безспирно преглъщане, което означаваше, че са налице пристъпи на гадене.

Когато телефонът му звънна, той го хвана и го доближи до ухото си, без да помръдва глава. Тази вечер в „Зироу Сам" се случваха много неща и той трябваше да държи ситуацията под контрол.

-Да.

- Здравей... Звънял си ми.

Очите на Рив се стрелнаха към вратата на банята, под която се процеждаше светлина.

О, боже, днес още не си беше взимал душ. Все още беше покрит със следите от секса, който беше правил.

Макар че Елена се намираше на четиристотин и осемдесет километра и не използваха уебкамера, той се почувства отвратително дори само като говореше с нея.

- Здравей - отрони той дрезгаво.

- Добре ли си?

- Да. - Което беше пълна лъжа и измъченият му глас го потвърждаваше.

- Ами, аз... видях, че си ми звънял. - Когато гърлото му издаде звук като от задушаване, Елена спря. - Ти си болен.

-Не...

- За бога, моля те, ела в клиниката.

- Не мога. Аз съм... - Боже, не можеше да понесе да говори с нея. - Не съм в града. На север съм.

Последва дълга пауза.

- Ще ти донеса антибиотици.

- Не. - Нямаше да допусне да го види.в това състояние. Вече никога не биваше да го вижда. Той беше омърсен. Долна, мръсна курва, която допускаше да я докосва ненавиждано от нея същество и да я използва, а после да изисква същото в замяна.

Принцесата беше права. Той не беше нищо повече от вибратор.

- Рив? Нека дойда при теб.

-Не.

- По дяволите, не си причинявай това!

- Ти не можеш да ме спасиш! - изкрещя той. В следващия миг се зачуди какво беше причинило това избухване. - Съжалявам. Имах тежка нощ.

Когато Елена най-накрая заговори, от устните й излезе слаб шепот.

- Не ми причинявай това. Не ме карай да те виждам в моргата. Не ми го причинявай.

Рив стисна здраво очи.

- Нищо няма да ти причиня.

- Да бе, повярвах ти. - Шепотът й прерасна в ридание.

- Елена...

Отчаяното й хлипане звучеше плашещо ясно в слушалката.

- О, боже... Както и да е. Самоубий се. Чудесно.

Тя му затвори.

- По дяволите! - Той потърка лицето си. - По дяволите!

Рив седна в леглото и запрати телефона към вратата. В мига, в който апаратът се удари и отскочи, той осъзна, че беше съсипал единственото, съдържащо нейния номер.