Отмъстена любов

Ароматът му вероятно достигна до обонянието й, защото тя рязко обърна глава. Когато го видя, се поизправи, но остана на мястото си, обхванала с ръце тялото си, облечена с якето „Норт фейс", което той й бе купил.

- Какво правиш тук? - попита тя.

- Мариса ми каза къде си. - Рот погледна към плъзгащата се стъклена врата, а после обратно към нея. - Имаш ли нещо против да се присъединя?

- Не... - Тя се размърда, когато той се приближи. - Не се канех да оставам дълго.

-Не?

- Исках да дойда да те видя. Но не бях сигурна кога ще излезеш да се биеш и мислех, че може да има време преди... Но после, не знам, аз...

Тя не довърши изречението и той се настани до нея. Краката на масата изскърцаха под тежестта му. Искаше да я прегърне, но не смееше и се надяваше, че якето върши неговата работа и й пази топло.

В настъпилата тишина в главата му се щураха думи, все извинения и все глупави. Вече й беше казал, че съжалява и тя знаеше, че е искрен. Още дълго време щеше да му се иска да може да направи нещо повече от това, за да изглади нещата.

В тази студена нощ, докато седяха застинали между миналото и бъдещето си, единственото, което можеше да направи, бе да остане до Бет и заедно да се взират в тъмните прозорци на апартамента, обитаван някога от нея... по времето, преди съдбата да ги събере.

- Нямам спомен да съм била много щастлива тук - промълви тихо тя.

-Не?

Бет плъзна ръка по лицето си, за да отметне кичур коса, надвиснал над очите й.

- Не обичах да се прибирам след работа тук и да бъда сама. Благодаря на Бог за Бу. Без тази котка... Телевизията не е достатъчна за самотниците.

Съчувстваше й, че е била съвсем сама.

- Значи не ти се иска да се върнеш обратно?

- Господи, не.

Той въздъхна.

- Радвам се.

- Работех за онзи похотлив нещастник Дик. Вършех работа за трима, без шансове за повишение, защото бяха млада жена, а добрите стари момчета се бяха наговорили. - Тя поклати глава. - Знаеш ли кое беше най-лошото?

-Кое?

- Живеех с усещането, че нещо става, нещо важно, но не знаех какво е. Беше като... Знаех, че има някаква тайна, при това мрачна, но не можех да се добера до нея. Това почти ме влудяваше.

- Значи да научиш, че не си просто човек е било...

- Последните три месеца с теб бяха най-тежки. - Тя погледна към него. - Като се замисля... Знаех, че нещо не е наред. С подсъзнанието си бях наясно. Можех да го почувствам. Спря да идваш в леглото навреме, и ако го правеше, не беше, за да спиш. Не можеше да си намериш място. Почти не ядеше. Не се хранеше. Позицията ти на крал винаги ти е носила стрес, но през последните няколко месеца беше различно. - Тя отново се втренчи в стария си апартамент. - Знаех го, но никога не съм предполагала, че може да ме лъжеш за нещо толкова важно и в същото време ужасяващо като това, че излизаш да се биеш сам.

- По дяволите, не исках да ти причинявам такова нещо.

Профилът й беше едновременно красив и строг, когато продължи.

- Мисля, че това е част от причината, която ме съсипва. Цялата тази история ме връща към стария ми начин на живот, когато ежедневно се сблъсквах с несигурността. След като минах през промяната и двамата с теб заживяхме с братята, бях толкова облекчена, защото бях наясно за нещо, което дълго време не ми бе давало покой. Истината ми подейства толкова успокояващо. Чувствах се в безопасност. - Тя отново се обърна към него. - Стореното от теб. Лъжата ти. Отново имам усещането, че губя почва под краката си. Не се чувствам защитена. Ти си целият ми свят. Целият свят. Всичко се върти около теб, защо-то връзката ми с теб е основата на моето съществуване. Така че става дума за много повече от това, че си се бил.

- Да. - По дяволите. Голяма мъдрост изрече.

- Знам, че си имал своите причини.

-Да.

- И знам, че не си имал намерение да ме нараниш. - Това беше изречено по-скоро като въпрос, отколкото като твърдение.

- В никакъв случай не съм имал такова намерение.

- Но си бил наясно, че това ще стане.

Рот опря лакти в коленете си и се отпусна върху масивните си ръце.

- Да, знаех. Затова не можех да спя. Не смятах за редно да не ти казвам.

- Нима си се страхувал, че ще откажа да те пусна? Или че ще те предам, задето не спазваш закона? Или...?

- Ето как стоят нещата... В края на всяка нощ се прибирах вкъщи и си казвах, че повече няма да го правя. И при всеки залез пак поставях кинжалите на гърдите си. Не исках да те тревожа и си казвах, че това едва ли ще продължи. Но беше права в едно, всъщност нямах намерение да спирам. - Той потърка очи под слънчевите си очила, когато главата му започна да пулсира. - Това, което правех, беше лошо и не можех да понеса, че ти го причинявам. Мисълта ме убиваше.

Тя плъзна ръка по крака му и той замръзна, нежното й докосване беше толкова повече, отколкото той заслужаваше. Тя потърка леко бедрото му, а той намести очилата си и внимателно хвана ръката й.

Никой не каза дума, докато се държаха ръка за ръка, длан в длан.

Понякога думите бяха по-малко ценни от въздуха, в който се носеха, щом ставаше дума за близост.