Отмъстена любов

Кой би стоял над увитото й в превръзки тяло, когато свършеше животът й? През повечето време баща й знаеше коя е, но мислите му рядко бяха ясни. Колегите й в клиниката бяха много мили, но отношенията им бяха само служебни, а не лични. Лузи идваше, защото й се плащаше да го прави.

Кой би се погрижил за баща й?

Винаги беше смятала, че той ще си отиде пръв, но без съмнение родителите на Стефан си бяха мислили същото.

Елена отклони поглед от скърбящите и се втренчи в пространството пред предното стъкло.

Животът беше прекалено кратък, без значение колко дълго живееш. Настъпеше ли часът, вероятно никой не е готов да остави приятелите, семейството, нещата, които го радват, пък бил той и петстотингодишен като баща й или петдесетгодишен като Стефан.

Само за Вселената времето беше безграничен поток от дни и нощи.

Това я накара да си зададе въпроса: какво по дяволите правеше с времето, което й бе отредено? Работата й даваше цел, без съмнение, освен това се грижеше за баща си, което всеки правеше за членовете на семейството си. Но накъде се движеше тя? Наникъде. И то не само защото седеше в тази линейка с треперещи ръце и неспособна да се справи с ключа.

Не че искаше да промени абсолютно всичко. Просто искаше нещо и за себе си. Нещо, което да я накара да осъзнае, че е жива.

Най-неочаквано в съзнанието й изникнаха дълбоките амети-стови очи на Ривендж и после, сякаш камерата се отдръпваше назад, тя видя лицето му с характерните за него черти, прическата му тип ирокез, скъпите му дрехи и бастуна.

Този път, когато протегна ръката с ключа напред, той влезе в отвора без проблем и дизеловият двигател се пробуди с изръм-жаване. От решетката на отоплението се разнесе студен въздух и тя спря вентилатора, после включи на скорост и остави зад гърба си къщата, задънената улица и квартала, който вече не й изглеждаше така спокоен.

Докато шофираше, се чувстваше не на себе си, завладяна от образа на мъж, когото не можеше да притежава, но потребността й от него я влудяваше.

Чувствата й не бяха редни по безброй причини. Та това беше предателство спрямо Стефан, за бога, макар и в действителност да не го беше познавала. Струваше й се проява на неуважение да копнее за друг мъж, докато тялото му беше оплаквано от близките му.

Само дето щеше да желае Ривендж при всякакви обстоятелства.

- По дяволите!

Клиниката се намираше чак от другата страна на реката и тя беше доволна, защото в момента не беше в състояние да се захване със задълженията си. Беше прекалено наранена, тъжна и ядосана на себе си.

Онова, от което се нуждаеше беше...

„Старбъкс". О, да именно от това имаше нужда.

На около десет километра по-нататък, на площад, приютил супермаркет, магазин за цветя, оптика и видеотека, тя откри кафене „Старбъкс", отворено до два през нощта. Паркира линейката отстрани и излезе.

Когато беше напуснала клиниката с Аликс и Стефан, не се беше сетила да си вземе палтото, така че грабна чантата си и се затича по алеята, а после и през вратата. Отвътре кафенето изглеждаше като всички други от тази верига: червени дървени первази, тъмносиви плочки по пода, много прозорци, меки столове и ниски масички. На щанда имаше чаши за кафе, а стъклената витрина предлагаше лимонов пай, шоколадови кексчета и курабии. Двама човешки мъже малко над двайсетте обслужваха кафе-машината. Миризмата във въздуха беше смесица от бадеми, кафе и шоколад и приятният аромат прогони от носа й мириса на билките, с които бяха напоени превръзките.

- Какво да бъде? - попита по-високият от двамата.

- Кафе с мляко, с пяна, без бита сметана. Дълго, с допълнителна чаша.

Мъжът й се усмихна, но не се помръдна. Имаше тъмна късо подстригана брада и халка на носа. Десенът на тениската му се състоеше от червени петна, изписващи „Унищожител на домати", които биха могли да са кръв, но като се съдеше по името на групата, вероятно бяха от кетчуп.

- Нещо друго? Курабиите с канела са върхът.

- Не, благодаря.

Той задържа погледа си върху нея, докато изпълняваше поръчката й и за да не й се налага да отвръща на вниманието му, тя отвори чантата си и провери телефона си, в случай че Лузи

ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ. Ще го проверите ли?

Тя натисна „да", като се молеше да не е свързано с баща й...

Появи се номерът на Ривендж макар и без име, защото не го беше запаметила.

Остана загледана в цифрите.

Боже, все едно беше прочел мислите й.

- Вашето кафе. Ехо?

- Извинете. - Тя прибра телефона си обратно в чантата, пое онова, което й подаваха, и благодари.

- Дълго е, както поискахте. И сложих едната чаша в друга.

- Благодаря.

- В някоя болница наблизо ли работите? - попита той, оглеждайки униформата й.

- В частна клиника. Отново благодаря.

Тя бързо излезе и не се забави нито миг, преди да се качи в линейката. Обратно зад волана заключи вратите, запали двигателя и мигом включи отоплението, защото въздухът, идващ от него, все още беше топъл.

Кафето наистина беше добро. Горещо. С идеален вкус.

Отново извади телефона си, влезе в приети повиквания и намери номера на Ривендж.

Пое дълбоко въздух и отпи голяма глътка от кафето си.