Отмъстена любов

Хавърс нямаше доверие на компютрите и всичко се записваше на хартия, но за щастие Катя беше настояла преди три години да започнат да съхраняват и електронни копия, а също така екип от догени да прехвърли медицинските досиета на абсолютно всеки пациент в една обща база данни. И слава на Скрайб Върджин за това. Когато се преместиха в тази нова сграда след нападенията, нищо друго не им беше останало.

Импулсивно тя плъзна курсора нагоре към най-скорошната част от картона на Ривендж. Дозировката на допамин се беше увеличила през последните няколко години. А също и на противоотровата.

Тя затвори файла и се облегна назад в стола си, като скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в монитора. Задейства се скрийнсейвърът и на екрана се появиха безброй блестящи звезди.

Щеше да отиде на проклетата среща, реши най-накрая.

- Елена?

Тя вдигна поглед към Катя.

-Да?

- Един пациент пътува в линейка насам. Очакваме го след около две минути. Свръхдоза, неизвестно вещество. Интубиран е. Ние с теб ще асистираме.

Друга сестра се появи, за да поеме регистратурата, а Елена скочи от стола и се затича по коридора след Катя към входа за спешни случаи. Хавърс вече беше там и бързо дояждаше нещо, което приличаше на сандвич с шунка.

Точно подаде празната чиния на един доген, когато пациентът бе докаран от подземния тунел, свързващ клиниката с гаража за линейките. Спешният екип се състоеше от двама мъже вампири, облечени в същите униформи като човешките им колеги, защото вписването сред хората беше важна задача.

Пациентът беше в безсъзнание и оставаше жив само благодарение на намиращия се близо до главата му парамедик, който стискаше торбичката за обдишване бавно и ритмично.

- Повика ни негов приятел, който, без да се замисли, го зарязал да припадне в студа на алеята до „Зироу Сам". Зениците не реагират. Кръвно налягане - шейсет и две на трийсет и осем. Пулс - трийсет и две.

Каква загуба, помисли си Елена и се захвана за работа. Наркотиците бяха такова зло.

В другия край на града, в район на Колдуел, известен като Малкия мегаполис, Рот лесно откри апартамента на мъртвия лесър. Комплексът, в който се намираше, се казваше „Ловната ферма" и двуетажните сгради в него бяха белязани с мотиви, свързани с коне, така автентични, както мушамата по масите в евтин италиански ресторант.

Наоколо не се виждаше нито един кон, а думата „ферма" трудно можеше да се асоциира със сто едностайни апартамента, притиснати между шоурум на „Форд" и търговски център.

Нещо аграрно? Друг път. Тревните терени губеха битката си за територия с асфалтовите площадки с четири към едно, а единствената водна площ очевидно беше създадена от човешка ръка.

Въпросната чудесия имаше циментови бордюри като плувен басейн, а заледената повърхност беше със странен цвят, като че иъв водата бе сипан химикал.

Като се имаше предвид колко хора живееха тук, беше странно, че Обществото на лесърите би настанило свои бойци на такова място, но може би беше само временно. Или може би целият комплекс беше пълен с убийци.

Във всяка сграда имаше по четири апартамента, групирани около общо стълбище, и номерата, изписани на стената, бяха осветени от лампи в пода. Той се справи с това визуално предизвикателство, като използва стария и изпитан метод на опипване. Когато напипа цифрите „осем-дванайсет", той изключи охранителното осветление с мисъл и се материализира на най-горната стълбищна площадка.

Ключалката на апартамент осем-дванайсет не беше солидна и той се справи лесно с нея като използва съзнанието си, но въпреки това не остави нищо на случайността. Притиснат плътно към стената, завъртя дръжката с форма на подкова и открехна леко вратата.

Затвори безполезните си очи и се заслуша. Никакво движение, чуваше се само бръмченето на хладилника. Като се имаше предвид, че слухът му беше така остър, та би доловил и дъха на мишка, теренът можеше да се сметне за чист и той стисна в ръката си един шурикен.

Имаше голяма вероятност вътре да се задейства охранителна система, но той не планираше да остава достатъчно дълго, за да се среща с врага. Дори да се появеше някой от убийците, бой пе можеше да се състои. Наоколо беше пълно с хора.

Беше дошъл за урни и точка по въпроса. При това влагата по крака му не беше от стъпване в локва, а защото в ботуша му се стичаше кръв в следствие на боя в пряката. Появеше ли се някой, вонящ на евтин шампоан, примесен с мирис на кокосов пай, той изчезваше.

Или поне... така си беше обещал.

Рот затвори вратата, вдиша бавно и продължително... и му се прииска да можеше да промие ноздрите и гърлото си. Въпреки надигащото се гадене новините бяха добри. В застоялия въздух долавяше ясно три различни сладникави миризми, което значеше, че това е домът на трима убийци.

Насочи се към дъното, където наситената воня беше още по-концентрирана и се почуди какво точно ставаше. Лесърите не живееха на групи, защото се биеха един с друг. Логично, след като до един бяха престъпници и психопати. Едва ли избираните от Омега успяваха да се въздържат само защото Обществото бе решило да спести малко от наем.