Отмъстена любов

Имаше да плаща сметки. Ипотеки, оръжия, муниции, дрехи, наеми за жилища и коли. Лесърите не се хранеха, но имаха нужда от много други ресурси, а Омега не се интересуваше от пари. 11о пък той имаше способността да създаде от нищото каквото си пожелае - от топло ястие до блестящите роби, в които толкова много му харесваше да обгръща призрачното си тяло.

На Леш не му бе приятно да го признае, но имаше усещането, че истинският му баща си пада малко мека китка. Никой истински мъж не би позволил доброволно да бъде облечен в тези лъскави парцали.

Взе чашата си с кафе, а часовникът му проблесна и той се намръщи.

Това беше символ на положението му.

- Момчетата ти се бавят - изрече троснато.

- Ще дойдат. - Господин Д. отиде до хладилника, датиращ от седемдесетте години и го отвори. Не само че вратата му скърцаше и имаше цвят на мухлясала маслина, но от него течеше вода като от лигавещо се куче.

Беше повече от нелепо. Трябваше да направят някои подобрения на жилищата си. Или поне на неговото.

Все пак кафето беше идеално, въпреки че той запази тази информация за себе си.

- Не обичам да чакам.

- На път са, не се тревожете. Три яйца в омлета?

- Четири.

Чу се поредица от чупене на черупки и цвърчене, а Леш почука с върха на писалката си извлечението от банката. Разходите на Обществото, в това число сметки за телефон и интернет, наеми, ипотеки, оръжия, дрехи и коли, възлизаха като нищо на петдесет хиляди месечно.

Докато още навлизаше в новата си роля, той беше повече от сигурен, че някой си прибира по нещичко. Но след като беше следил нещата отблизо в продължение на месеци и не откри крадец, стана ясно, че всичко е въпрос на математика, а не на подправени книжа и незаконно присвояване. Разходите им бяха повече от приходите.

Даваше най-доброто от себе си да въоръжи бойците си. Дори се беше принизил дотам да купи четири сандъка с оръжие от рокери, с които се беше запознал в затвора през миналото лято. Но това не стигаше. Няколко стари пушки нямаше да им стигнат да победят Братството.

И като ставаше дума за това, имаше нужда и от повече бойци. Мислеше, че рокерите ще са добър източник на наемници, но те се бяха оказали прекалено сплотени. По време на сделките с тях интуицията му беше подсказала, че трябва да има вземане-даване с всички до един или с никого. Беше повече от сигурен, че избере ли само най-добрите, те биха се върнали при приятел-четата си да им разкажат за забавната си нова работа, състояща се в убиване на вампири. А вземеше ли всички, вероятно щеше да се сблъска с неподчинение.

Набирането на нови попълнения поединично беше най-добрата стратегия, но той нямаше време за това. Покрай тренировъчните сесии с баща му - които въпреки проблемите с гардероба на татенцето бяха изключително полезни, - контролирането на лагерите за разпити, плячкосването и усилията му да убеди подчинените си да се концентрират върху работата си, не му оставеше и един свободен час.

Така че ситуацията беше критична. За да бъдеш успешен военен лидер се изискваха три качества. Способността да осигуриш ресурси и умението да набираш войници бяха две от тях. И макар като син на Омега да имаше специални умения, времето си течеше. Не спираше нито заради хората, нито заради вампирите, дори не за потомъка на Злото.

Предвид състоянието на банковите сметки, му беше ясно, че първо трябва да се захване с увеличаването на приходите. После можеше да се погрижи и за останалите задачи.

Спирането на кола пред хижата го накара да стисне в ръка четирийсет калибровото си оръжие, а господин Д. извади своя Магнум 357. Леш държеше своето под масата, но онова на господин Д. беше на показ и той го бе насочил право напред с изпъната ръка.

Някой почука и Леш подвикна:

- Дано да си очакваният от мен.

- Двамата с господин А. сме и водим онзи, когото поръчахте - отговори лесърът.

- Влезте - обади се господин Д., проявявайки се както винаги като добър домакин, но магнумът му остана готов за действие.

Двамата убийци, появили се на вратата, бяха последните останали от безцветните. Последната двойка от едновремешните нойници, били членове на Обществото достатъчно дълго, че да загубят индивидуалния цвят на очите и косите си.

Човекът, когото влачеха със себе си, беше висок над два метра, но иначе не представляваше нищо особено. Около двайсет и няколко годишно бяло момче с линия на косата, предполагаща скорошно оплешивяване. Облеклото му явно целеше да компенсира невзрачната външност. Носеше черно кожено яке с избродиран на гърба орел и скъпа маркова риза, от джинсите му нисяха вериги, а обувките му бяха „Ед Харди".

Жалко. Наистина жалко. Като да сложиш гуми за джип на гойота „Камри". А колкото до това дали момчето беше въоръжено? Без съмнение носеше у себе си швейцарско ножче, което нсроятно използваше вместо клечка за зъби.

Но нямаше нужда да е боец, за да им бъде от полза. Леш имаше такива. Друго искаше от този нещастник.