Отмъстена любов

- Да. Обикновено докторът сам взима лекарствата. Това задоволява ли те или искаш да повдигнеш въпроса пред него?

- Не искам... и благодаря.

- Съвсем за нищо - Той хвърли рецептата обратно в купчината и се втурна навън, очевидно разтревожен, че може да й хрумне някоя друга мъдра идея за разследване.

Що за състояние изискваше 144 дози допамин? И противоотрова?

Освен ако Ривендж не се канеше да предприеме безкрайно дълго пътуване извън града. До някое враждебно място пълно със скорпиони, все едно излязло от филма „Мумията".

Елена тръгна по коридора към стаята за прегледи, като едва крепеше кутиите. В мига, в който уловеше една, тръгнала да пада, някоя друга започваше да се изплъзва. Почука на вратата с крак и после едва не изсипа всички опаковки докато натискаше дръжката.

- Това ли е всичко? - попита Ривендж с твърд тон.

Той да не искаше цял кашон?

-Да.

Тя струпа кутиите на бюрото и бързо започна да ги подрежда.

- Трябва да ви дам торбичка.

- Всичко е наред. Ще се оправя.

- Нужни ли са ви спринцовки?

- Имам достатъчно - отвърна кисело той.

Слезе внимателно от кушетката за прегледи и облече коженото си палто. Самурената кожа още повече разшири масивните му рамене и той се извиси в целия си огромен ръст. С очи, приковани в нея, взе бастуна си и тръгна бавно през стаята, като че неуверен в стабилността на тялото си... и в това как бива приеман.

- Благодаря ти - каза той.

Боже, тези думи бяха толкова прости и така често изговаряни, но все пак излезли от неговата уста значеха повече, откол-кото й се нравеше. По-точно не казаното от него беше толкова значимо, а изражението на лицето му. В аметистовия му взор имаше дълбоко погребана ранимост.

Или може би не.

Може би тя бе уязвимата и търсеше съчувствие у мъжа, довел я до това състояние. В момента се чувстваше толкова слаба. Докато Ривендж стоеше до нея и прибираше кутиите една след друга в тайни джобове на коженото си палто, се чувстваше сякаш е гола, макар и облечена в униформа, без маска, въпреки че и преди не беше носила нищо на лицето си.

Погледна встрани, но пак виждаше единствено неговите очи.

- Пази се. - Гласът му беше така плътен. - И както вече казах, благодаря. Задето се погрижи за мен.

- Няма нищо - отговори тя с лице, обърнато към кушетката. - Надявам се, че сте получили нужното.

- Донякъде поне.

Елена не се обърна, докато не чу затварянето на вратата. После изруга и седна на стола пред бюрото, като се чудеше дали беше в състояние да отиде на срещата тази вечер. Не само заради баща си, но и защото...

Страхотно. Отличен начин на мислене. Защо да не отблъсне симпатичния и нормален мъж само защото бе привлечена от абсурден тип от друга планета, където дрехите струваха повече от кола. Идеално.

Ако продължаваше така, можеше да спечели Нобелова награда за глупост, цел, която копнееше да постигне.

Тя се озърна наоколо в опит да се върне към действителността... докато очите й не се спряха на кошчето за боклук. Там, върху кутийка от кока-кола, лежеше смачкана, кремава на цвят визитна картичка.

РИВЕНДЖ, СИН НАРЕМПУН.

Имаше само номер, но не и адрес.

Тя се наведе и я взе, а после я приглади върху бюрото. Пръстите й пробягаха няколко пъти по хартията, но не напипа никакъв релеф. Изписаното беше леко вдълбано. Гравирано. Разбира се.

О, Ремпун. Това име й беше познато и сега вече намираше

логика в посоченото най-близко лице за контакти. Мадалина, жената, записана в картона му, беше паднала Избраница, която се бе отдала на духовни напътствия на останалите. Обичана жена с достойнства, за която Елена само беше слушала, но не познаваше лично. Беше станала спътница на Ремпун, потомък на една от най-старите и знатни фамилии.

Майка. Баща.

Значи тези самурени палта не бяха просто перчене на ново-богаташ. Ривендж произхождаше от прослойка, на която Елена и семейството й някога бяха принадлежали. Глимерата - най-висшата прослойка на вампирското общество, съдниците на добрия вкус, господарите надобрите обноски... а също така и най-жестоката общност от всезнайковци на планетата. В сравнение с тях манхатънските джебчии изглеждаха като желани гости за вечеря.

Пожелаваше му късмет в компанията им. Бог беше свидетел, че тя и семейството й не бяха видели добро от тях. Баща й беше измамен и притиснат в ъгъла, пожертван, така че по-мощни членове на прослойката да могат да оцелеят финансово и социално. И това беше само началото на разрухата им.

На излизане от стаята за прегледи тя хвърли визитката обратно в боклука и взе медицинския картон от стойката до вратата. Провери при Катя каква е следващата й задача и отиде на регистратурата, за да замести една от сестрите, излязла в почивка, и да впише бележките на Хавърс в картона на Ривендж, както и данните от изпълнената рецепта.

Не се споменаваше нищо за основното заболяване. Може би лечението продължаваше толкова дълго, че данните фигурираха в далеч по-ранен картон.