Отмъстена любов

- Току-що хвърли върху мен половин кола, без да кажеш друго освен реплика от „Мисис Даутфайър".

- Вкарай ръцете си в действие като добро момиче и се справи с положението.

Докато Бъч продължаваше да ругае на път за ескалейда, паркиран под няколко бора, Рот се запъти обратно към килера.

Когато Бъч се върна, Рот му хвърли още един сандък.

- Остават два.

Пъшкането се повтори, последвано от ругатня.

- Да ти го начукам.

- Можеш да забравиш.

- Хубаво, тогава си го начукай сам.

Когато и последният сандък бе гушнат в ръцете на Бъч като спящо бебе, Рот се надвеси от прозореца.

- Довиждане.

- Не искаш ли да те закарам до имението?

-Не.

Последва пауза и Бъч сякаш чакаше да научи пълни подробности относно намеренията на Рот за малкото оставащи часове от нощта.

- Върви си вкъщи! - нареди той на ченгето.

- Какво да кажа на другите?

- Че си същински гений и си открил сандъците, докато си ловувал.

- Тече ти кръв.

- Писна ми всички все това да повтарят.

- Тогава се вслушай, спри да се държиш като глупак и върви при доктор Джейн.

- Вече не се ли сбогувах с теб?

-Рот...

Рот затвори прозореца, доближи се до нощното шкафче и мушна трите урни в джобовете на якето си.

Обществото на лесърите имаше претенции към сърцата на мъртвите си воини точно колкото и Братството, така че в мига щом лесърите разберяха, че някой от техните е повален, правеха проучване и се запътваха към съответния адрес. Със сигурност някой от мръсниците, убити от него тази вечер, се беше обадил за подкрепление по време на боя. Нямаше как да не знаят. Нямаше как да не дойдат тук.

Рот избра възможно най-добрата позиция за отбрана, която беше в задната спалня и насочи оръжието си към входната врата. Нямаше да си тръгне, докато не станеше крайно наложително.

9.

ПОКРАЙНИНИТЕ НА КОЛДУЕЛ СЕ СЪСТОЯХА ОТ ФЕРМИ И ГОРИ, като фермите бяха два вида - произвеждаха мляко или царевица. Мандрите бяха повече заради късия летен сезон. Горите също бяха два типа. Боровете растяха по склоновете на планините, а дъбовете ограждаха образувалите се по поречието на река Хъдсън блата.

Без значение от пейзажа, естествен или индустриален, налице бяха малко използвани пътища, къщи, раздалечени на километри една от друга, и необщителни съседи, готови да дръпнат спусъка срещу всяка жива душа.

Леш, син на Омега, седеше пред очукана маса в едностайна ловна хижа насред гората. Върху овехтялата дървена повърхност пред себе си той беше разстлал всички възможни финансови документи на Обществото на лесърите, които беше успял да открие, изпринтира или копира на лаптопа си.

Такава гадост.

Протегна се и взе извлечението от банка „Евъргрийн", което беше прегледал вече повече от десет пъти. Най-голямата банкова сметка на Обществото съдържаше сто двайсет и седем хиляди петстотин четирийсет и два долара и петнайсет цента. Балансът на останалите, разпределени между шест различни банки, варираше между двайсет долара и двайсет хиляди.

Ако това беше всичко, с което разполагаше Обществото, то те едва се крепяха на нестабилния ръб на банкрута.

Набезите от лятото им бяха осигурили вещи, предимно ценни антики и сребро, но осъществяването на сделките за продажбата им се оказа сложно, защото изискваше прекалено много контакти с хора. Бяха си присвоили и банкови сметки, но източването им от човешки банки не беше лесна работа. Както той беше научил от горчив опит.

- Искате ли още кафе?

Леш вдигна поглед към онзи, когото смяташе за своя дясна ръка, и си помисли какво чудо беше, че господин Д. още е наоколо. Когато Леш влезе в този свят за първи път, прероден благодарение на истинския си баща, Омега, се чувстваше изгубен, а ето че сега враговете се превръщаха в негово семейство. Господин Д. играеше ролята на негов водач, но Леш бе предположил, че и той като всяка туристическа карта ще изчерпа своята полезност, щом новата територия бъдеше опозната от пътешественика.

Не се оказа така. От негов съветник малкият тексасец се беше превърнал в негов последовател.

- Да - отговори Леш. - И нещо за ядене.

- Да, господине. Има бекон и от онова сирене, което харесвате.

В чашата на Леш беше сипано кафе бавно и грижливо. Последва захар, а лъжичката, използвана за разбъркване, зазвънтя меко. Господин Д. би обърсал с радост задника на Леш, ако го поискаше от него, но той не си падаше по тези неща. Малкият мръсник умееше да убива като никой друг. Същинска кукла Чъки* сред убийците. Също така умееше да приготвя отлично аламинути. Палачинките му правеха купчина, висока като небостъргач, пухкави като облак.

Леш погледна часовника си. Бе марка „Джейкъб енд Ко" и беше покрит с диаманти, така че на приглушената светлина от екрана на компютъра се виждаха безброй блестящи точки. В действителност беше имитация, купена от Е-bay. Искаше да има оригинален такъв, само че... не можеше да си го позволи. Естествено, задържа банковите сметки на „родителите" си, след като уби двамата вампири, отгледали го като свой собствен син и въпреки че там имаше много в зелено, той се въздържаше да ю използва за фриволни капризи.