Отмъстена любов

Когато най-накрая очите й изнемогнаха от изтощение, тя изключи компютъра и се отпусна на леглото до бащиния си ръкопис. Затвори клепачи, но имаше чувството, че няма да заспи. Тялото й искаше покой, но мозъкът отказваше да се присъедини.

Легнала в тъмното, се опитваше да се успокои, като си представяше старата къща, в която бяха живели с родителите й, преди всичко да се промени. Виждаше се как върви през просторните стаи покрай прекрасните антики, поспира да помирише букети цветя, току-що откъснати от градината.

Номерът проработи. Съзнанието й бавно се пренесе в спокойния изискан дом, мислите й постепенно забавиха скорост, после удариха спирачки и накрая се паркираха в главата й.

Тъкмо започна да я обзема покой, когато извънредно странно убеждение я порази право в гърдите и непоклатима увереност плъзна по цялото й тяло.

Ривендж беше жив.

Ривендж беше жив.

Елена се бореше с мощната вълна, стремеше се да се залови за разумна мисъл, стараеше се да си внуши неща от сорта „от къде на къде" и „какво ме засяга" и тогава сънят я пребори и я отнесе далеч от всичко.

Рот седеше зад бюрото си и ръцете му внимателно обхождаха повърхността. Телефон - проверено. Нож за отваряне на писма във форма на кинжал - проверено. Книжа - проверено. Още книжа - проверено. Къде му беше...

Изтракване и нещо се разпиля. Да, стойката за писалките и писалките. Сега бяха навсякъде - проверено.

Докато събираше разпиляното, чу как Бет се приближава с леко шумолящи стъпки по килима, за да помогне.

- Всичко е наред, лийлан - каза й той. - Справих се.

Усещаше, че тя е надвесена над бюрото и беше доволен, че

не се намеси. Може да беше детинско, но имаше нужда сам да си разтреби поразиите. С опипване откри всички писалки до една. Поне така си мислеше.

- Има ли и на пода? - попита.

- Една. До левия ти крак.

- Благодаря. - Той се наведе, опипа пода и хвана гладката, подобна на пура писалка, която трябва да беше „Монблан". -Тази трудно щях да я открия сам.

Докато се изправяше, внимаваше да се измъкне изпод ръба на бюрото, без да се удари. Имаше напредък в сравнение с малко по-рано през деня. И така, направи гаф със стойката за писалките, но прогресираше в изправянето. Не беше велико постижение, но поне не ругаеше и не кървеше.

Така че в сравнение с времето отпреди няколко часа, когато бе тръгнал за Последното хранене, имаше подобрение.

Рот завърши разузнаването на бюрото си с ръце, като намери лампата вляво и кралския печат и восъка, с които подпечатваше документите.

- Не плачи - нежно изрече той.

Бет се поразмърда.

- Как разбра?

Той потупа носа си.

- Подуших. - Отмести стола си встрани и посочи скута си. -Ела да седнеш тук. Позволи на мъжа си да те прегърне.

Чу своята шелан да се придвижва покрай бюрото и мирисът на сълзите й се засили, защото тя се приближаваше и плачеше все повече. Както правеше винаги, намери кръста й, прегърна я през него и я притегли към себе си, а елегантният стол изскърца под допълнителната тежест. С усмивка Рот остави ръцете си да открият меките къдрици на дългата й коса и взе да ги милва.

- Толкова си приятна на допир.

Бет се притисна към него и той се зарадва, че го направи. За разлика от случаите, когато трябваше да използва ръцете си вместо очите, щом събореше нещо, усещането за тялото й в прегръдката му го накара да се чувства силен. Голям. Мощен.

Сега имаше нужда от всичко това и съдейки по начина, по който потъна в прегръдката му и тя също се нуждаеше.

- Знаеш ли какво ще направя, след като приключим с бума-щината? - промърмори той.

- Какво?

- Ще те отведа в леглото и ще те държа там цял ден. - Ароматът й го облъхна силно и той се засмя със задоволство. - Ти няма да възразиш, нали? Макар че ще те съблека гола и ще те накарам да останеш така.

- Ни най-малко.

- Чудесно.

Останаха дълго прегърнати, докато Бет не повдигна глава от рамото му.

- Искаш ли да поработиш сега?

Той отмести глава така, че ако имаше зрение, би гледал към бюрото.

- Ами аз... по дяволите, трябва. Сам не знам защо. Просто изпитвам потребност. Да започнем кротко... Къде е чантата с пощата, донесена от Фриц?

- Ето тук, до старото кресло на Тор.

Бет се наведе и дупето й се отърка в интимните му части

по много приятен начин. Той изстена, хвана хълбоците й и се оттласна към нея.

- Няма ли още нещо за вдигане от пода? Дали да не разпилея още писалки? Или пък да съборя телефона?

Гърленият смях на Бет му подейства като секси бельо.

- Ако искаш да се наведа, достатъчно е да ме помолиш.

- Господи, обичам те. - Когато тя се изправи, той обърна главата й и я целуна по устните, като се забави, за да се наслади на мекотата им и си открадна бързо плъзване с език... Вече бе корав като камък. - Хайде бързо да приключваме с работата, за да те сложа там, където те искам.

- И къде ще е това?

- Върху мен.

Бет отново се разсмя и отвори кожената чанта, която Фриц използваше, за да донася писмените молби. Чу шумоленето на пликове и въздишката на своята шелан.

- Така - рече тя. - Какво имаме тук?