Орки

— И това си помислих, но не ми се вярва. Както ти казах, в известен смисъл тези сънища са… приятни. Трябва да призная, че дори укрепиха волята ми и желанието да действам. Какъв интерес би имала Дженеста от това?

— Не съм казал, че е тя, споменах го като възможност. Кой знае какви мисли се въртят из извратения й ум.

— Виж, тук съм съгласен. Според мен тя би прибягнала до по-директен подход. — Той погледна внимателно Койла, въздъхна и добави. — Но това не е всичко.

— Хъм?

— Сънищата не са единственото странно нещо. Има и друго.

— И какво е то?

Страк си пое дъх.

— Помниш ли онази история за Хаскеер и звездите. Той твърдеше, че ги чул да „пеят“.

— Това беше от треската.

— Аз нямах треска.

Нужни й бяха няколко секунди да осмисли какво й казва.

— Значи и ти? — попита накрая.

— И аз — кимна уморено той.

— Богове, доста неща си таил в себе си.

— Сега вече мислиш ли, че ми хлопа дъската?

— Ако си луд, значи и Хаскеер е полудял. Така че… — Тя се засмя. — И как по-точно ти пеят? Можеш ли да го опишеш по-подробно?

— Трудно е. И то е като сънищата, нещо, което не подлежи на обяснение. — Той посегна неволно към кесията на колана си. Беше му станало навик да докосва звездите. Като благоговеен жест пред силен амулет. Сигурно щеше да му е трудно да обясни защо толкова много се бои да не ги изгуби.

— Значи дължа на Хаскеер извинение — заяви тя. — Подозирах го. И другите също.

— Откакто стана това, аз също гледам по друг начин на нещата — призна Страк. — Но не му го казвай. Не казвай на никого.

— Защо?

— Едва ли ще прозвучи вдъхновяващо, нали?

— Но защо каза на мен?

— Предположих, че ще искаш да ме изслушаш. И че ще бъдеш откровена с мен, ако сметнеш, че съм се побъркал.

— Казах ти вече, че не си. Нещо странно се случва с теб, в това няма съмнение, но не ми прилича на лудост.

— Дано да си права — въздъхна отново той. — Обещаваш ли да го запазиш за себе си? В името на дисциплината?

— Да, щом така искаш. Но според мен те биха те разбрали. Поне офицерите. Дори Хаскеер. По дяволите, най-вече Хаскеер. Такива неща не могат да се пазят дълго в тайна.

— Ако започне да ми пречи при командването, ще им призная.

— И тогава какво?

— Ще видим.

Тя реши да не настоява повече и каза:

— Насреща съм всеки път, когато искаш да си поговорим.

— Благодаря, Койла. — Той почувства известно облекчение, сякаш й бе стоварил част от бремето си, ала бе и малко засрамен, задето бе признал слабостта си.

Останалите Върколаци вече си събираха багажа. Някои от тях поглеждаха към Страк, очаквайки да чуят заповеди.

Той подаде манерката на Койла.

— Сгрей се с това. Тръгваме веднага.

Тя сръбна от манерката и му я подаде. Докато се изправяха на крака, го попита:

— Какви според теб са шансовете ни в Гривеста гледка?

— Може да са добри. Имам такова предчувствие.

— Досега предчувствията ти не ни мамиха. Дано и този път късметът е на наша страна. Току виж Джъп се окаже прав и наистина развиваш ясновидски способности.

Страк знаеше, че последното е шега. Орките никога не проявяваха магични дарби.

— Да се махаме оттук — промърмори той.

Яздиха, без да спират, до вечерта, озъртайки се за опасности.

Койла беше на опашката на отряда в компанията на Алфрей.

След като се оглежда известно време разтревожено, той я доближи и й прошепна:

— Безпокоя се за Страк.

Тя го погледна изненадана, все още под впечатлението на по-раншния й разговор със Страк.

— Защо?

— Не си ли забелязала, че напоследък изглежда умислен?

— Да, вярно е, че е малко отнесен на моменти — призна тя предпазливо.

Той я погледна скептично.

— Меко казано.

— Алфрей, той носи огромна тежест. Както и да е, нямаме възражения срещу командването, нали?

— Малцина от дружината биха били на друго мнение — кимна той и пак се озърна. — Знаеш, че аз не съм един от тях. През живота си съм имал много командири. Страк е най-добрият.

Тя кимна, въпреки че опитът й едва ли можеше да се сравнява с неговия. Изведнъж си даде сметка колко по-стар от всички тях е Алфрей. Досега бе приемала това за естествено. Но изведнъж се изненада от липсата си на наблюдателност. Опасността, дебнеща от всички страни, ги принуждаваше да се сближават, караше ги да се виждат в друга, по-интимна светлина.

— Каквото и да е, трябва да му помагаме — рече Алфрей.

— Разбира се, че ще му помагаме, нали сме Върколаци. Най-добрата бойна дружина. Дори тези неколцина несъгласни, които спомена, са готови да застанат зад него. — Не го казваше само защото предполагаше, че Алфрей очаква да чуе от нея точно това.

Той кимна с одобрение.

Продължиха да яздят, всеки погълнат от мислите си и дремливи от продължителното недоспиване. След известно време Койла подхвърли:

— Алфрей, тази битка, която спомена одеве… при Карасчукар.

— Какво за нея?

— Накара ме да се замисля колко зле познаваме историята си. Всичко това е забравено, изгубено. Но ти си видял толкова много… — Тя млъкна, сетила се, че Алфрей не обича да му припомнят възрастта му. Но лицето му оставаше замислено.