Орки

Храчката й попадна върху бузата му, под окото и покрай скулата до ухото. Постъпката й го втрещи и обърка и той не знаеше как да реагира.

Сетне почувства на бузата си топлина. Лицето му от същата страна пламна. Той потрепери и вдигна ръка, но докосването само влоши усещането по засегнатата кожа. След секунди тя стана още по-топла, като хиляди мънички игли, които го бодяха едновременно.

Дженеста го разглеждаше с любопитство. Очевидно се забавляваше.

Паренето се превърна в раздираща болка, сякаш го бяха залели с киселина. Той изгуби самообладание и изкрещя. Лицето му се покриваше с мехури. Замириса на изгоряла плът. Болката стана нетърпима. Писъците му отекнаха надалеч.

— Последно предупреждение — повтори тя, произнасяйки отчетливо думите. — Помисли върху него. — После му махна презрително да си върви.

Превит от мъчителни терзания, с димящо в жълтеникави изпарения лице, той се отправи слепешката навън. За миг, докато падаше чергилото, Дженеста го зърна да тича към близката каца с вода. Околностите се огласяха от неговия вой.

Като че ли след това, което направи с него, малко й поолекна. Но този път генералът почти бе стигнал до границата, отвъд която лесно щеше да се раздели с живота си. Тя въздъхна и се зае да обмисля положението. Малко по-късно бе прекъсната от неколцина изплашени телохранители, които водеха със себе си пленник. Бяха го оковали във вериги по нейно нареждане — поредната възможност да възстанови силите си, макар и само временно. Лошото й настроение се поразсея, когато видя какво й водят този път.

Толкова много и различни раси, които да пробуждат и без това несекващия й апетит.

Никога досега не бе имала възможност да се забавлява с непи. Нимфи от пасищата и горите, тези свенливи същества се срещаха изключително рядко. Екземплярът пред нея бе наистина красив. Женска, висока за своя вид, близо метър на ръст, с лъскава, почти прозрачна кожа и деликатни черти на лицето.

Някои твърдяха, че непите имат по две сърца. Проучването на този въпрос щеше да откъсне мислите й от неприятностите.

Дъждът най-сетне бе спрял.

Страк разпореди кратка почивка и дружината се разположи на брега на Норентелия. Спускаше се здрач и небето бе забулено в мрак и ниски, буреносни облаци над черния, развълнуван от вятъра океан.

След като се нахраниха, Койла и Страк се отдалечиха от останалите. Приседнаха на конските покривала и започнаха да си подават манерка с вино, което им бяха подарили кентаврите. Отначало заговориха за нападението на гремлините. Но постепенно умората и алкохолът си казаха своето и желанието на Страк да сподели с някого онова, което го измъчваше, нарасна. Той насочи разговора към странните си сънища. Малко след това Койла вече знаеше всичко.

— Сигурен ли си, че не си виждал наяве мястото, което сънуваш? — попита го тя.

— Със сигурност. Казвам го заради промените в климата. Кога сме виждали Марас-Дантия такава, каквато е била някога?

— В такъв случай може сам си го измислил — подметна тя. — Умът ти е създал страна, в която би искал да бъдеш.

— Което е малко по-различен начин да намекнеш, че съм се побъркал.

— Не! Нямах това предвид. Страк, ти не си умопобъркан. Но след като целият свят се е обърнал с краката нагоре, нищо чудно да…

— Не мисля, че е това. Както вече ти казах, тези сънища, или каквото и да са, са толкова истински, сякаш съм буден. Е, почти.

— И всеки път ли срещаш една и съща женска?

— Да. Но не само я виждам. Аз… разговарям с нея. Сякаш е наяве. Повечето от онова, което ми казва обаче, ми звучи напълно безсмислено.

— Това е обичайно при сънищата — успокои го Койла. — И тя не е някоя, която познаваш?

— Щях да си спомня, повярвай ми.

— Казваш, че разговаряш с нея като наяве. Но това са сънища, Страк.

— Така ли мислиш? Наричам ги сънища само защото не се сещам за по-подходяща дума.

— Навестяват те, докато спиш, нали? Какво друго са тогава според теб?

— Ами… свързани са с едно странно усещане. Не зная обаче как да го опиша. Трябва сама да го изпиташ.

— Хайде да изясним нещата — обяви тя, като вдигна ръка. — Искаш да кажеш, че това е нещо, което се случва с теб, така ли?

— То е като… Знаеш ли, когато човек спи, той премахва всички бариери и тогава… тогава допуска случването му.

— Чуй се само какви ги приказваш. В това няма никакъв смисъл.

— Само дето вече ме е страх да заспивам.

— Тези… сънища всеки път, когато заспиш, ли ти се явяват?

— Не, не всеки път. И това само влошава нещата. Все едно, че хвърлям зарове, преди да затворя очи.

Тя обмисли внимателно думите му.

— Щом не са сънища, има само още една възможност. Дали пък не е някакъв вид магьосническа атака?

— От Дженеста ли?

Койла кимна.

— Мислих и за това, разбира се. Според теб в състояние ли е да го направи?

— Кой знае…

— Но защо й е нужно подобно нещо? Какъв е смисълът?

— Да те накара да повярваш, че си се побъркал. Да посее семето на съмнението в ума ти, да срине защитите ти.