Орки

— Да, така е — кимна той. — Виждал съм Марас-Дантия в далеч по-добра светлина, когато бях съвсем млад орк. Не такава, каквато е била във времената на предците ни, но пак по-добре от сега. Хората не бяха така многобройни и магията тъкмо бе започнала да отслабва.

— Но древните народи подеха борба срещу нашествениците.

— С течение на времето. Проблемът е, че това, което прави тази земя велика, е и най-голямата ни слабост. Ние сме твърде различни. Старите подозрения и вражди не ни позволяват да се обединим. Някои дори не виждат заплахата, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, те не я видяха даже след като стана твърде късно!

— А нещата непрестанно вървят на зле.

— Ето защо е важно да се запазят живи древните обичаи. — Той долепи длан до сърцето си и добави: — Поне тук. Всеки от нас трябва да ги носи в сърцето си.

— Някои биха сметнали този възглед за старомоден.

— Може би. Но спомни си за изгубените другари. Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг, а сега и Кестикс. Нито един от тях не можахме да изпратим подобаващо, а това обезсмисля донякъде живота им.

— Нямахме възможност, не друго. Нали знаеш колко е трудно да го сториш по време на бой.

— А беше време, когато щяхме да намерим такава възможност. Когато спазвахме обичаите.

Тя бе изненадана от страстта, с която той говореше.

— Не знаех, че го вземаш толкоз присърце.

— Койла, това, което ни скрепява, са нашите древни обичаи и традиции. Твърде лесно ги забравяме. Благодарение на тях сме различни… сме самите себе си. Виж например как в наши дни потъна в забрава Четворицата — някои от по-младите орки дори се отнасят към нея с презрение.

— Трябва да призная, че понякога дори аз се питам за какво ни е религията.

— Не ме разбирай погрешно, Койла, но беше време, когато нито един свестен орк не би казал подобни думи.

— Аз почитам боговете. Но какво направиха напоследък, за да ни опазят от бедствията, които ни се струпаха? И какво ще кажеш за унистите и техния единствен бог? Какво донесе той, освен нови нещастия?

— А ти какво очакваш от едно лъжливо божество? Що се отнася до нашите богове, те може би ни игнорират тъкмо защото и ние ги игнорираме.

Койла не знаеше какво да каже.

Малко след това разговорът им бе прекъснат от викове от предната част на колоната. Оръженосците сочеха на запад. Там, ниско над морето, едва се различаваше огромна, черна сянка, която се носеше на север. Торсът й закриваше звездите, а нащърбените й крила се поклащаха равномерно. Едно оранжево изригване на пламък от зейналата паст на чудовището разсея и последните им съмнения.

— Как мислиш, дали са ни видели? — зачуди се Алфрей.

— Далече са, а е и тъмно, едва ли са могли. Въпросът е обаче, дали това са съгледвачи на Дженеста, или сподвижници на Глозелан?

— Ако са слуги на Дженеста, скоро ще разберем.

Под смълчаните им погледи драконът бавно се стопи в далечината.

9.

Блаан седеше със скръстени крака, забол език в ъгълчето на устата си и бръснеше лъщящото си теме с острието на ножа.

Близо до него Лекман използваше клон, за да разбърква съдържанието на къкрещото над огъня гърне. Олей се бе изтегнал на одеяло, опрял глава на седлото, и примижаваше сънливо към развиделяващия се хоризонт.

Тревата все още бе покрита със слана. Под тях тихо се плискаха вълните на залива. В далечината се виждаше Дроганова гора, но бяха достатъчно далеч, за да не могат да ги забележат съгледвачите на кентаврите.

— Кога, по дяволите, ще тръгваме? — изръмжа Олей. От устата му излизаше облак пара. Той се почеса там, където китката му се съчленяваше с дръжката на куката, която заместваше отсечената му ръка.

— Когато аз съм готов — тросна се Лекман. — Близо сме, предполагам, но точно сега не бива да прибързваме. Трябва да внимаваме с тия проклети орки.

— Зная, Мика. Искам само да ми кажеш кога.

— Скоро. А сега си пази дъха да си топлиш вътрешностите. — Той отново разбърка кашата. Течността бълбукаше и изпускаше не особено примамлив аромат.

— Шъ ядем ли, Мика? — надигна се Блаан.

— Внимавайте, тиквената кратуна забеляза кльопачката — промърмори намръщен Олей.

Лекман не му обърна внимание.

— Да, Джабез. Вземи си купичката. — Той се зае да сипва от кашата.

Подадоха една купа на Олей. Той приседна на колене, забоде лъжица вътре и изсумтя:

— Буламач.

Блаан поглъщаше своята каша лакомо, като мляскаше и си облизваше пръстите.

— Уф! — изпъшка Олей и сбърчи устни.

— Не му се сърдиш на маниерите, когато стане напечено — припомни му Лекман.

— Не знаех, че ще трябва да го гледам как яде. — Олей им обърна гръб и се загледа към гората.

Едва сега Блаан осъзна, че говорят за него.

— Ей! — запротестира той с пълна уста и мазна брадичка.

— Неприятел! — кресна Грийвър и захвърли купичката си на земята.

Останалите последваха примера му. Изправиха се чевръсто на крака и извадиха оръжията.

По пътя откъм Дроганова гора се приближаваше конен отряд. Бяха човеци, седмина на брой.

— Кои може да са тези?

— Със сигурност не са блюстителите, освен ако не са си дали дрехите за пране.