Орки

Ездачите бяха облечени подобно на ловците на глави. Носеха кожени бричове, високи до коленете ботуши и къси, вълнени, дрипави палта. Главите им бяха покрити от лъщящи шлемове или шапки от метални брънки. Бяха измършавели, брадясали, обветрени и въоръжени с разнообразни оръжия.

— Може да са разбойници — реши Лекман, докато се приближаваха. — Макар че не съм чувал да се навъртат тъдява.

Олей се изплю презрително.

— Само това ни липсва, да си имаме работа с бандюги.

— К’во шъ прайм? — попита Блаан.

— Ще се престорим на мирни пътници — отвърна Лекман. — Не забравяйте, че можем да спечелим повече със сладка усмивка, отколкото с рязане на гърла.

— Така ли смяташ? — попита Олей.

— Запази спокойствие Олей и остави на мен да говоря. Скрийте оръжията и не предприемайте нищо, освен ако не стане напечено. Ясно?

Те се съгласиха, макар и неохотно.

Конниците също ги бяха съгледали, защото забавиха ход. Озъртаха се, но не изглеждаха изплашени.

Когато се приближиха, Лекман се изправи и вдигна ръка за поздрав.

— Добра среща!

Двама-трима от непознатите кимнаха. Снажен мъжага с гъста брада и дълга невчесана коса му отвърна:

— И на вас. — Имаше дрезгав и малко безцеремонен глас.

— На какво дължим удоволствието?

— Чак пък удоволствие. Тръгнали сме да си вършим работата.

— И каква може да е таз работа? — попита Лекман с любезна усмивка.

— Преследваме изменници.

— О, тъй ли било?

Олей се захили, но не каза нищо. Блаан се оглеждаше с типичното за него тъповато изражение.

— Тъй — кимна водачът. — А вие?

— Фермери сме. Тръгнали сме да купим добитък от другата страна на Дроганова гора.

Водачът и неколцина от хората му ги огледаха от главата до петите. Лекман се надяваше, че не разбират много от фермерство.

— Не сте от онези проклети унисти и пантеонисти, нали?

— Не и ние, друже. Чумата да ги тръшне и едните, и другите. Кротки хорица сме ние. Работим си на фермата — добави той.

— Хубаво — водачът продължи да разглежда Олей и Блаан. — Приятелчетата ти са доста мълчаливи.

— Прости селски момчета — обясни Лекман. Той закри устата си с ръка така, че Блаан да не го вижда, и добави, като намигна съзаклятнически: — Онзи, едрият, е слабоумен, но не му обръщайте внимание.

— Изглежда сякаш може да пробие с глава градска порта.

— Не, съвсем безобиден е — отвърна Лекман. — Та значи ловите изменници. Виж, за туй с нищо не можем ви помогна.

— Не и ако сте мярнали по тези места орки.

Олей и Блаан замръзнаха. Лекман успя да запази самообладание.

— Орки ли? Не. Но щом преследвате тези гнусни убийци, значи само можем да ви се възхищаваме. — Той махна с ръка към огъня. — Елате да споделите храната ни. Имаме прясна вода и малко винце.

Конниците се спогледаха. Водачът им кимна, очевидно успокоен от численото превъзходство на хората си, и рече:

— Много мило от ваша страна. Ще ви направим компания.

Наскачаха от конете. Лекман им раздаде купи и ги покани да си сипят от кашата. Макар и поразредено с вода, виното им хареса, но не бяха толкова ентусиазирани по отношение на кашата, след като надзърнаха в гърнето. Олей и Блаан седяха малко настрани. Никой от разбойниците не им обръщаше внимание.

— Разкажете ни повече за тези орки, които преследвате — предложи с привидно нехайство Лекман.

— Те са отчаяни, кръвожадни животни — отвърна водачът и надигна чашата с вино. — Една дружина, която се нарича Върколаците.

Лекман се молеше спътниците му да не издадат изненадата си. И този път извади късмет.

— Че вие цяла дружина ли преследвате?

— Тук сме само половината от отряда. Пратих другата половина да търси ей натам — той махна с ръка към залива. — Но заедно, предполагам, трябва да сме повече от тях.

— Разправят, че тези орки били страшни бойци, когато работата опре до ножа.

— Надценяват ги, ако питаш мен.

— И видяхте ли някакви следи от тях?

— Още не. Но снощи си мислехме, че сме ударили кьоравото. Оказа се обаче, че гоним едни пощурели гремлини, които бягаха тъй, сякаш задниците им горят.

— И защо мислите, че орките са някъде тъдява?

— Забелязали са ги, и то не веднъж.

— Голяма ли е наградата?

— Доста е тлъста — отвърна водачът и в гласа му се долови подозрение. — Защо? Да не мислите и вие да си опитате късмета?

— Кой, ние? — Лекман се разсмя. — Приличаме ли ти на хора, които биха си имали работа с орки?

Водачът на разбойниците го разгледа отново, разсмя се и подхвърли на хората си:

— Тия не ще да са ловци на глави, а, момчета?

Хората му намериха идеята за особено комична и се присъединиха към смеха. Някои дори сочеха с пръсти тримата, докато се кикотеха. Лекман също се смееше. Дори Олей направи усилие да се захили, показвайки изгнилите си зъби. Последен, както следваше да се очаква, загря шегата Блаан. Раменете му се разтърсиха от смях, а по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Слънцето се подаде над хоризонта и озари десетина души, които се кискаха едни срещу други.

Сетне нещо изпадна от палтото на Блаан, подскочи на тревата и се претърколи в краката на водача на разбойниците. Без да спира да се смее, той се наведе да види какво е.

Черната, съсухрена топка беше оркска глава. Лицето на водача се изопна.